РАЙСКАТА ЯБЪЛКА
                                  
                       Измъкна се от града на нокти, при последния завой, изцяло изчезна трафика. Гледката се промени. И нямаше вече никакви клаксони, присвяткане... Нямаше го задръстването, маневрите... Няма ги бавните светлини на сфетовара, няма го бързото привключване на скорости...           Няма нищо... Нищо?... Нищо!... Нищо...
         Очите първи усещат променята и с облекчение, те започват да премигат: едно, две, три... Ушите заглъхват, пищят от внезапно появилата Тишина... НЕОБЯСНИМА ТИШИНА!
         Погледна в страничното огледало. Увери се вече е извън града!... Никой не го преследваше от десетина минути, не слаломира ти в дясно, ту в ляво и да му сече пътя, не го притиска... Никой? Никой! Сепна се...
         "САМ И НАКРАЯ НА СВЕТА?"... 
         Отвори прозорецът, а режещочистия въздух го накара да потръпне. Затрепери цвл, а шока му се видя и Силен, и Смразяващ... Отби веднага встрани и спря колата вниманелно. Закашля се... После въздъхна с облекчение... Успокой се. И се почувства наистина Горд, загдето не се подаде на мързеливото си желание да отложи пътуването за утре...
         И тогава видя... Видя онова нещо... Видя го...
         ДЕНЯТ СИ ТРЪГВАШЕ ПРЕУМОРЕН, ОБЛЯН В КЪРВАВИ ОТБЛЯСЪЦИ, А НОЩА СЕ ЗАРАЖДАШЕ С ПУЛСАЦИИ И ТРЕПЕТНО В НАДЕЖДА...
         Удивлението ми беше пълно! Загледа се в живописна рисунка... ЗАЛЕЗ?... Забрани си да мърда, да не премигва, да не диша! Това явлението се случваше, точно пред очите му! А нямаше никой друг наоколо? Никакви Свидетели? Мигновение!? И то започва да се изписва чрез малките нано частици от Време! Мълчанието!? И то е пълно, докато Земята се появи подобно на морава Тъма... Тя започна да диша и да въздиша учестено. Да се издига нагоре и още нагоре, за да се образува нещо като траурна лентичка. Издигна се и притисна Огненото зарево. Тогава снопове от яркосветещи Лъчи, решиха да избягат, при това с плонж и се гмуркат отсреща, иззад розовия Хоризонт... "Ехааа! Нима присъствам на термоядрена реакция... И пулсиращото Ядро, което е изтъкано от Светлинни Лъчи бе завсмукано от властната Тъмнина. И в оня Миг дойде Целувката!? Кратка, мигновена, ефемерна. Настъпи Тъмнина, а тя погълщаше смаляващото огнено Кълбенце... Всичко свърши бързо и без Драма, и без Емоции: Беше... Има... Няма... Настъпи моментално друга Реалност. Всичко се промени! Пространството добиваше различна форма: Силуетите, Очертанията, Образите, а иВсичко заплува, придвижи се в някаква невидима Река... И простичко всичко свърши: Денят се смени, току - що, с новородена Нощ... 
          "Къде съм? Кога излязох от колата? Какво е това?... ЗАЛЕЗ?... ЗАЛЕЗ!... ЗАЛЕЗ!?... Нима е достасъчно да се изминат няколко километра и да си извън града, за да видим Залез?... Слънце? Слънцето, което никой не е виждал с дни, сега реши да залезе? И да ми се изпречи пред очите?  Не е за вярване, ако някой му беше казал не би повярвал!" Изтръпнал от емоциите, той влезе бързо в колата. Парното работеше и му възвърна нормалните реакции. Загледа се в таблото: час - 17.32., температура - 3, 176 минути до зададеното място.
           Осъзнаваше ли слъчилото се? Величието на Природата с точните си закони е тук? Не посмя веднага да тръгне, а по странен начин, трябваше да се опита и да приеме своята човешка Обреченост... Тежеше му на сърцето, а и тази Умора!? Как допусна да я влачи със себе си, толкова години? А как се правеше, че не я забелязва. Привикнал е сякаш с нея ѝ тя се явяваше като лош му навик! Самотата се възмущаваше от нейните Странности, Тромавост, Мързел. Защото не получаваше друго, освен непълни и празни Спомени... 
        "ОТ КОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ЗАЛЕЗ НА ЖИВО? Дните ми са еднакви! Започват със Светнал Екран и Завършват с Тъмен Екран! Инсталирах чудни гледки на компа от някакъв Травел канал. Те дори периодично се сменят, за  да не ме оттегчат! А колкото повече се мотаех по Света, толкова повече, не можех вече да се наслаждавам на Пейзажа!... И в този момент: Осъзна всичко! Вярва че това идва от хроничната му Умората! И затова не ми се иска никъде да ходя... Никъде да мърдам... Изгуби желанието си?"... 
              А как така само на една крачка извън града, далече от лесното си битие, той пресъства на невиждан спектакъл? Неее... На внушителна презантация с мулти медия, ами на живо! Как така се отзова именно на точното мястото и в точното време? Там, където живее самата Природа с: Изгревите - Залезите... И дребното му съществуване започва да изглежда пълна Глупост... Природата не му даде душевен конфорт. Съвсем не, не знае нищо, но се усети като Домашен любимец... Зверче, което очаква да получи удоволствиято и житейските потребности безропотно: Топлина, Подслон, Храна, Сигурност, Забавления, Занимания...
         Веднага тръгна необузданият Керван на Мислите... А и те се блъскаха в пясъчните дюните и ту се издигнат, ту пропадат като минават променливото Подсъзнание... То не му даваше нито миг Покой!... Залез!? Ехааа! И той го разтърси из дълбоко! Потъна с него, зад Хоризонта. Изгуби се... Изчезна Ориентацията му... Стана му Студено... Въпреки че парното, все така, продължаваше дс работи безотказно. Спокойно! Търпение, Търпение, Търпение... Имаше си план: Отива за кратко... Отива набързо... Преспива... Взема решение... Тръгва... Е, то и за друго няма сили!... Искаше да е пристигнал и вече да е там? Къщата! А тя, в момента, не е в добро състояние: Недрожелюбна. Празна. Тъжна... Неподдържана... И встрани от цивилизацията, където условията всъщност са: трудни, лоши, непредвидими... Е, ама трябваше ли да дойде, а? Нищо... Нали затова си взема спаленият чувал, заспивам с дрехите. Доне си също и климатик от нов клас, портативен и мощен... Знаеше как да пречиства въздуха! Как да затопли помещението! Ползал го е няколко пъти. Като човек кръстосвал земите знае добре: Как да се погрижи за удобствата. Прекрасно е, че те са 
отработените навици на Самотника. НЯМА ВЕЧЕ НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ! А И ТОЛКОВА БИТКИ Е ИМАЛ С ХОРАТА И СЪС СЕБЕ СИ! С ТЯХ УСПЯ ДА СЕ СПРАВЯ ОТРАНО, НО ЗАТОВА НЯМАШЕ ВЕЧЕ АБСОЛЮТНО НИКАКВО ЗНАЧЕНИ... НИЩО...
        Как няма да Оцелява? Това е вече неговата Природа.
Носише си даже и спрей с лавандула. Смяташе да поспи, за да може да се събуди без аларми и без звънци. Мечтаеше си да се успокои и да стане като през кратките отпуски... Вярваше: Може да се надвие сам физическата, и психическата Преумората, а мятото, което познаваше му беше станало ЧУЖДО!...
         Толкова харесваше да е тук, през ваканцията с тях,  братовчедите и с Баба и Дядо! Е, това беше в друго Време, беше с други Хора! Нима е бил сред тези звуци, картини, сезони, тук, където живее Природата? Тук, където той също се е чувствал винаги Жив!...
         Забеляза че освен Ориентацията е изгубил също и Сетевността? А къде избягаха двете Неверници?
Някъде? Накъдето изчезнаха Жените, а и случайните миновачки от кратките връзки? Как накъде? Където си изгуби и той, там, из пътищата на Живота? Да, не му се мислише изобщо!...
      Събуди се естествено както го пожела. И изведнъж нещо проблясна по лицето като мека и топла ласка. И тогава дочу едно лекичко почукване, което дойде отвън... Протегна се бавно... Стана бързо... А зад обледеното стъкло, подскачаше едно весело Врабче: "И какво ти е, толкова весело? Как я караш, Приятелче?"...
        И я забеляза! Видя я! Как се полюшваше се на малкото, голичко клонче, а тя трепереше от Студ. Как запазваше равновесие? Задържаше се на магия, не падаше...
        РАЙСКА ЯБЪЛКА!? НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ! КАК СЕ ПРЕЖИВЯ В САМОТА, НАКРАЯ НА СВЕТА, А ДА ОСТАНЕШ, ЗА ДА ОЦЕЛЕЕШ НА ИНАТ... 
       Обожава Райска ябълка! Не можа да забрави нейният вкус! Защото винаги тя му напомняше за дома и за семейството... Повечето хора не обичат този плод... А странността му идва от сладкокиселия, остипчив привкус на баба Надка. Тя я оставаше да презрее, да се разкашка дори. Ако тя омекнеше, тогава можеше да се яде с лъжичка, за да не се изпусне и капчица. Устата му се напълни със слюнка. Замечта се... Тръгна навън... Студено беше, а в леденото утро, той изтръпна и изрезня. И се върна да си наметне якето. Разтърка ръцете си енергично и се надигна съвсем леко, за да я вземе...
И я постави нежно в дланта. Как е останала? Очаквала го е! И той дойде и я откъсна... Погледна надолу, забеляза няколко дребнички, премръзнали плодчета. Не може да ги остави, а трябва да ги вземе и тях, въпреки че едва ли, биха стана ли за ядене?
      И ги забеляза!? Да, следите, а те не бяха само на кучета и котки, а и на големи животни като на чакали и на лисици!?... Дивото беше реално, тук! И живееше също насам!... И се замисли: Хората, те къде са? Никакви ги нямаше! Бягаше от тълпата, а всъщност търсише Хората! Никакви звуци! Никакви шумове! Къде са се скрили? Снощи не беше забелязал, а днес първо тях видя, никролозите по цялата врата!... Хората си бяха тръгнали? Да, на свой ред, тях ги нямаше, по всичко личи отдавна!... Нямаше ги тези, които той познава, които го признават... А и тези Хора си бяха: Естествени, Дружелюбни, Кротки, Честни, Достойни... И те имаха малко, но даваха всичко дори без да им го поискаш! Никога не се натрапват. Не изискват обяснения. Не създават проблеми. Искаш ли съвети, дават го,.но пак дискретно... Ами не може да са изчезнали всички? Отсъстваше 6 години. Да, толкова неща се смениха!?... А той така и никъде не е срещна такива Хора! Никъде не видя такива!... Те са загаснали в самота и бавно, и анонимно. Оставиха му Спомени и достойните си Дела... Оставиха му имот в лошо състояние!
         И го реши веднага... Остава тук! "Да, обаждам се на Карлос! А къде е сега? Обещал ми е: "Когато кажеш, идвам! Където и да се намираш! Никой и никъде не можа да ме задържи, знаеш го! Надявам се, да ми направиш от муса. И как се казваше? Да, от райска ябълка, от която не съм ял никъде! Е, нали така се запознахме! Заговорих го в онзи норвежки ресторант, работиха само за сезона... Спомням си, че опитах от неговия крем - мус от манго! Казах му: Великолепен е! Не, страхотен е... Не е толкова, колкото този на моятя баба Надка"...
      Има си нов проект... Ново начало!... Нов живот!... Направи си даже план. Обмисля вече детайлите... Оглежда на ум  финансите си. И пак тръгна дългият Караван с Мислите му... Блъскаха се... Търсиха основание... Налага се да направи и невъзможното, за да покаже на тъщата, че не е този Неудачник, Дързък, Лош, Непрокопсаник, Несериозен който си пилее времето по света, иска да се губи нарочно! Защото не може да носи Отговорност!? Може да промени изцяло мнението й да го допусне до Мирелка. Дъщяря ми, не познава, а и тя беше поверена на Анна, след смъртта й... Почина след тежка катастрова. И неговото влияние беше напълно изключено и то завинаги... Е, няма да е все така! Имаше желание да се сближи с детето си. А тя е на? Трябва да е на 6! И на 6- този месец има рожден ден!... Въздъхна по новия план, че вече не се сещаше, кога се прибра вкъщи, кога нареди ябълките в чинията с трите мечки. Тази, в която баба поставяше баницата с праз. Усети миризмата почти реално... Ей, с очудване забеляза, как се възвръщаше Сетивнвостта? "Ето я, последната оцеляла Райска ябълка? Успяла е да остане Жива! Студена е и е замръзнала ... Но е годна за ядене? Браво на теб, знаеш как да оценяваш? Живителните сокове на дървото са те държали в Живота и си имала мотив!"
         Изми я бавно, хвана я нежно. Взема малка лъжичка. Освободи се от здравата дръжка. И сока й се разтече по цялата чинийка.... Нищо! - въздъхна с радост подобно на детенце оставено пред шоколадова тортичка... Започна да я яде с наслада, при абсолютна тишина...