УВЕРТЮРА НА ЗАЛЕЗА - 3
                                                                  

                     .... "Откъде е розето? От една малка изба край Нисово. Харесва ли ти? Да! Чудесно е, особено така средно изстудено! Нали? Точно за сезона! Добро е: ароматно, пивко, леко. Отпуска ти тялото, а ти стимулира мозъка за размисъл. Е, щом казваш! Пил съм го, но го открих наскоро. И вече често го купувам. Да ти долея, а? Разбира се, с удоволствие! Но малко, моля те!"
               "Не мога да се сетя, точно откога не съм се прибирала - от 30! Не станаха като, че ли 32! Знам добре, че бях приета за студентка. И дойдох да се сбогувам с нашите. А те бяха на 7 небе от радост тогава... И особено дядо ти! При мен се знаеш, някак си беше даденост - ПРЕДНАЧЕРТАНО! Достойният Учител, който омайваше всички с Приказките си за Вълшебницата Физика. Как да не обучи и най - голямата си внучка! Ние, децата, го слушахме винаги в ЗАХЛАС... Да, и то всеки път, бяхме като омагьосан, когато той говорише очите му засияваха. И тогава непозната Физиката ни разказваше и показваше за един нов Светът, различен и променен. И всичко ни изглежда съвсем по друг начин. Всъщност какво говоря! Появяваше ни се, а и дори Оживяваше... Ето, и ти си го спомняш такъв? Разбира се! Твоят Дядо си беше Гордостта на нашия край: Необикновен, Истински, Успешен Човек! Друго спомняш ли си? Помогни ми! Защото бих искала да го преоткрият всички! А и аз да мога, по някакъв начин, да се слея с родното място! С общите спомени, да мога, да успея, връщайки се назад в миналото, да... Да си преподредя Настоящето! Наистина? Така го усещам. А мисля и също да го направя... Добре, щом го искаш! Има смисъл да опиташ! А и аз съм насреща! Изгубил съм детайлите, но... Кога му връчиха наградата: НАРОДЕН УЧИТЕЛ? Няколко години преди да завършиш средното си образование? Да... Наздраве! Е, за новата среща на Старите Приятели!... Реших да даря къщата на Общината. Да помогна да се направи от нея музей. И да се включат всички: медали, награди, купи, грамоти, сертефикати. Е, повечето отличия са останали в училището, но те  могат да се съберат и така ще се запазят и подредят. А и домът би се поддържал по-добре! Делото му ще остане за по - дълго... Парите, които са нужни, ще са изцяло от мен. Добра инвестиция! Едва ли!? Ако развия идеята, обаче мога да основа и награда, и стипендия. Да се дават на неговото име за всички талантливи деца нямащи възможности за обучение... Великолепно! Първо трябва да се справя с алчните роднини! Предполагам, че те не желаят едно, "да поизтискат леличката си от Америка"! Добре, че не са толкова много! Трябва да се оправям с повишените материали потребности и изисквани... Докато си говорим си мисли... Кажи, де! Да бе, да ми се смееш, нали! Все пак, интересувам се от всичко. Не, не е важно! Моля те, казвай! За роклята ти. За кое? За роклята, с която беше... И когато те видях за последно... Да, бе! И я помниш? Да... Беше една такава плетена, прилепнала по тялото, в неопределен цвят, нещо като нежно люляково или грешя? Знам ли? Ей, вярно! Имах такава, но съм я забравила! Баба ми я оплете, по кройка от сп. Бурда. Имах си целият комплект и торбичка, и шапка. Носех я дълго, според модата тогава, с едри  плетени цветя. И досега обичам този стил - БОХО. Не мога да го нося, нито да го използвам в ежедневието, но... А на мен ми изглеждаше, излязла от журнал! Ей, Яворе! Притесни ме, ние не сме ли нещо като роднини? Доста далечни, да ние сме си някакви братовчеди. Какво от това! Не ми е пречило явно да си харесвам своята КАКА! Тогава на колко беше ти? Разликата ни е 7 години, точно на 12 съм бил. Я виж ти, не мога да повярвам... Задръж така! Нарязал съм пъпеш... Отивам да го донеса, сигурно се е поизстудил. Ок! Нещо друго да ти предложя?"
              Нощта прииждаше на прохладни, леки и меки талази. Усети ги тези ситни прибежки... И те я завладяха. Как се замая? Как вечерта я прегръща? Как Сенките й се: прилепиха, удължиха, разтегнаха... Нежният Хлад я погали, а всичките й открити части по кожата на тялото изтръпнаха от удоволствие. Загърна се в големия, прозрачен шал. Забеляза как котката се премести върху другия ѝ крак. Как кучето продължи да я наблюдава с интерес. "Колко пъти съм сънувала това местенце? Колко пъти съм се питала: КАК ИЗГЛЕЖДА СЕГА? ТОВА СИ МОЕТО КЪТЧЕ НА ЗЕМЯТА!? Ето, тук е! Ето, тук съм и аз... И толкова ми е: близко, фамилно, родно, познато, мило... Защо тогава ми е толкова: далечно, изчезващо, замръзнало, странно, непознато... Разделя ни огромна Бездна. Разделя ни цял един ОКЕАН!?" Една Празнина я смачка, зашеметява я. И тя потръпна. Потъна в дълбокото на Носталгията и Тъгата. Усети веднага как се обърка... Може ли да изскочи от дълбокото, необизримото? 
          "Е, Госпожо, Дитрих Нора! Как сте тук, вече сред нас? Великолепно! Не съм ГОСПОЖА, АЗ СЪМ ЕДНА... ПОМЪДРЯВАЩА САМОТА! Ами ти? Невероятен си! И как се сети, че умирам от глад? Просто е, по себе си... Нали никога не консумирам нищо в самолета. И аз съм така... А това е? Това е: Рутинната вечеря на един Самотник - Смотляв... Обикновени брускети с нещо. Разбирай, каквото имам... Звучи познато... А пък е и страшно вкусно! Браво... Да знаеш, едно Неволята от приказката, ми е отдавна гостенка... Хапвай, имам още... Радвам се, че ти харесват! Да, ами и аз от 5 години, все се опитвам, да свикна с новата си титла на достойно "Необвързан Мъж"! И така, че и при мен е същото... Всъщност да кажа, че Дитрих е фамилията на първия ми мъж. Той беше с 23 години по - възрастен. Хареса работата ми, по време на стажа. Постара се да остана в екипа му. Държеше се с мен, в началото, покровителствено, сякаш съм му дъщеря. Има общо три... Научих от него безценни неща. Разбирай, всичко нужно! Живеехме в творчески устрем, разбирахме се прекрасно... Той почина преди години, може повече и от 25! От втория мъж имам две деца. Всъщност те са големи хора, живеят и работят отдавна в Канада. Не сме се събирали от 4 години. И не сме се виждали, освен в нета. Брои ли се? А той и моят син учи фармация тук, в София... Изобщо не се виждаме. На колко е? Стана наскоро на 21. Като моята Лора. Поддържа връзки само с майка си. Изборът е лично негов. Може би някой ден... Е, явно не сме успешни отличници по конкретните Житейски дела! Да, но това не може да ни попречи да си кажем: НАЗДРАВЕ! Замаях се! Не, не ми доливай много!"... Тъмнината приятелски погълна думите им. Веднага ги стопи. И те изчезнаха набързо, някъде далеч, другаде, безследно. Човек би казал, че чевръст сервитьор ги изнесе като мръсна посуда... Предметите им се уплатниха, сенките им се разклатиха, а мислите им се объркаха...
..."Искам да те помоля нещо! Кажи!... Ако можеш да ме придружиш, утре вечер, на тази придвимата срещата с роднините! Никакъв проблем! А в качеството на кой? На приятел... Да, разбира се! Просто се шегувах... Да ти пусна нещо? Каза че имаш награди от БГ Радио. Да, но нека ги чуем някой друг път... Твоите ли? Моля те, само да не е сега! Биха развалили момента! Някак ми е още трудно... Мъчно ми е за онези нелепиците, които станаха... Тогава започна развода, делбите и... Съжалявам! Какво ти се слуша? Какво предпочиташ? Имам добра фонотека. Виж, не знам, музикален всеядец като мен... Каквото искаш, пускай! Имам едни кротки, задушевни парчета: малко джаз, малко осъвременена класика, малко фънк. Пускай ги!" Музиката се преплъзна, слезе долу, застана точно между тях. Седна на свободното място, точно по средата. И те се заслушаха възпитано в нея. Изчаквайки я да им проговори като, че ли тя да продължи разговорът... Сякаш искаха да й дадат думата. И на нея, за да я усетят по - добре. А тази поканена Красавица направо изригна моментално в очакваната Хармония. И в пълното Съзвучие на вечерта, тя нахлу, замравучи по кожата им. Разтърси ги отвътре. И ги впечатли. Парчетата  бяха разпознаваеми. Точно и затова, те се загледаха дълго в себе си, после потърсиха одобрение в очите на другия. Магичната нощ ги приласка, телепортира ги в Детство им. А то успя нежно да ги прегърне. Подобно на Силен, Любящ родител. Имаха вътрешна потребност от тази негова Проява и Поява. И той го направи. Направи това, което трябва. Защото ги обгръна с ръце. Да, неговите пораснали вече Деца, продължиха да стоят кротко и послушно. И да съзерцават сенките в Тъмнината... "Разкажи ми за работата си в НАСА! Какво да кажа, освен че я обожавам! ЩАСТЛИВА СЪМ , ЧЕ РАБОТЯ В ТАЗИ ЛАБОРАТОРИЯ! Чувствам се като деен участничка в едно Настояще от Бъдеще, което се случва в Днешно време, Сегашното! Имаме необходимото, за да се трудим всеотдайно. Представи си, един мега новаторски, високотехнологичен процес, с огромен потенциал и неограничен бюджет, със завишен и постояннен контрол. Ти какво правиш точно? Изработваме с колегите физическите параметри за създаване и производство на изкуствени тъкани и органи, най - общо казано. Като стволови клетки? Да, но не само... Ако ти кажа, сещаш се, като по филмите какво следва: ТРЯБВА ДА ТЕ УБИЯ! Забравих, извинявай, за нивото ти на секретност. Нищоби моето е едно от ниските така, че... Когато сме в хода по изпълнение на даден проект, мога да работя практически отвсякъде. Ако сме обаче, в началото и в края, тогава не трябва да напускам лабораторията. А когато вече излеземе навън, се питаме: Я кажи, кой е този сезон? Нямаме делници, нямаме празници, а само работа, и ... Ама каква работа, Любимата! Значи си имаш Живот посветен на Науката! Не го разглеждам така. Имам проби, имам грешки. Процесът на Откриването е в детайлите, а той е бавен. Повечето от неща са и си остават Хипотези с години. Колегите са ми: Приятели, Семейство, Съмишленици. Има ли други нашенци там? Не знам, точно колко са! Когато почнах не бяха много. Можи би сега са 100! Наскоро дойде едно момче на 21, Светлозар. Викат го на специализирани съвети, а не е завършил още... Смятат го от сега за Светило. Хобито ти се е превърнало в смислено, дълготрайно занимание! Добре казано! Жалко, вашите не го дочакаха! И на мен ми е още мъчно и съжалявам, че не успях да си дойда, когата починаха! Рисковете на хубавата РАБОТА! Как да стане? Как да преплуваш цялият този океан? Биха ти трябвали сили, пари и време. Ха - хааа... Да ти имам чувството за хумор! Ами, ей, нека се поразведрим, а! Чуй, ето, това изпълнение на чело! Обожавам го... На кой е? На Hauser... Благодаря ти!... За кое? Забравих да ти кажа: БЛАГОДАРЯ! Е, за страхотната Първа вечер! Спретнахме я заедно. Ами за нищо! И други ще направим! А тази е нищо особено: една отпускаща, Лятна, мързелива вечер!? Но е и Хубава и Смислена! Чудесна е за мен, всичко ми допадна: обстановката, храната, виното, музиката, разговорът! Мерси... Да знаеш, че се Натиках! Нали така се казва? Остава да завършим с някоя Приказка. Веднага ще я получете... Идва... Мисля дори да е от репертоара на твоя Дядо. Е, всъщност само нея помня! Коя? Моля те, слушай! Ето... 
        "Един професор от известен Университет, влязал за лекция. И веднага попитал аудиторията: Кажете ми, колеги, твърди се, че всичко около нас, е създадено от Господаря на небето, от Всевишния? Дааа... подтвърдили припряно студентите в хор. Да кажем, тогава че и Злото е създадено от Него? Залата замлъкнала изведнъж, направо онемяла. Един дребен, невздрачен на вид студент, вдигнал ръка: Да попитам нещо, Професоре? Разбира се! Има ли, според вас, Тъмнина? Ама що за въпрос е това? Има естествено! Грешите! Тъмнината, в действителност, не Съществува. Тя е отсъствие на непроявената Светлина. Затова ние можем да я измерим само, когата пуснем светлинен лъч. Залата притихнала отново. Не ви разбрах! Тогава да ви попитам: Има ли Студ, Професоре? Как да няма? Вие никога ли, не сте го изпитвал? Твърдя, по своята същност, Студът е липсваща Топлина. Лекторът се изправил и не смеел да допълни нищо. Имам последен въпрос: Давайте! Има ли Зло? Нали го обсъдихме вече! Не сме докрай! Злото също не е Реалност. И то, по свето естество, е отсъствие на Доброто в Хората. Не го бъркайте с друго! Злото всъщност е липсващата Любов в сърцето на Човека и пълното отсъствие на Бог от живота му!" Настъпило пълно мълчание. Студентът скромно седнал на мястото си. Професорът побърза да напусни залата."... А ние с теб, разбира се, знаем добре, кой е този смел студент." 
           ... Той допи последната глътка от чашата. И се завзира навътре в тъмното. Повтори въпроса си, дори го допълни: "Това е бил Алберт Айнщайн..." Нора спеше в неудобната поза на стария хамак. Обгърната в шарения, индийски шал. Напълно се бе отпуснала, след тежкия ден, изтерзана от дългото пътуване. И тя се сля с мястото... Топлата вечер я  приюти в скутат си, истинска любяща Майка. Точно тук, на мястото, откъдето си беше тръгнала преди толкова години... След хиляди километри... Да, тук, от мястото, което все сънуваше ли, сънуваше... И сега бе успокоена и уморена, но му се отдаде безпаметно и дълбоко. Потъна в онзи спокоен сън, някак чисто и  невинно, някак по детски... 

Браво,Оля,беше ми интересно да го прочета!

Радвам се, че успях да изпълня обещанието си към четящата аудитория! Иначе какво е един разказ без свой край!? Италианците често казват: "КАТО (ЛЕТЕН) ДЕН БЕЗ СЛЪНЦЕ ИЛИ ЖИВОТ БЕЗ ДЕЦА!"