... Ядоса се на себе си. Изкара си го на Стареца. Напълно недопустимо изгуби контрол. Безсилието го разтърси отвътре. Появилите се нови реалности в живота силно го изплашиха. Въздъхна издълбоко… Братовчед му винаги го е съветвал да изчака. Да не бърза, за да се опита да погледне и отстрани. Да изостави настоящия миг, за да получи страничен поглед над нещата. Тогава чак, той се видя. И се отврати от: ТОВА ПОБЕСНЯЛО ПСЕ УХАПАНО ОТ ДИВ ЗВЯР? ЗАЩО ОЗВЕРЯ!... И наистина ясно дочу неговият гласа? Идваше точно иззад гърба му: "Промени посоката! Давай, дистанцирай се! Е, ако можеш!... Отлепи се от конкретната орбита!... Дишай... Дишай... Дишай... Да, така, ама съвсем бавно! И продължаваш, докато напрежението изцяло утихне…“

    Отвори колата механично. Запали двигателят автоматично. И дишаше... Да, дишаше бавно... Задържаше въздуха... Да, според УКАЗАНИЯТА... Дишаше бавно пак, и пак, и пак... Кръвта обаче не преставаше да нахлува в главата. Стискаше волана здраво в ръце, сякаш да е неговият спасителен пояс. Усещаше как започва да се задушава... Тяло се разтресе от дълбок и внезапен хрип. Сълзите неконтролируемо се затекоха по лицето. Изкрещя. Изкрещя гръмогласно. Изплаши се. Изплаши се сам от себе си: „Дишай! Дишай! Дишай! Нали вече говорихме …“ Наведе се напред, постави глава между ръцете си, но не успя да се успокои. А на вместо да получи очакваният вътрешен мир, тялото му се разтресе от повторна конвулсия. Безутешно се разплака на глас. Сълзите се изтърколиха. Спуснаха се свободно по - надолу, и още по - надолу, а тънката им струйка достигна до новичките, спортни мокасини. Обратно на рекламата, те попиваха влагата, която започна да ги мокри отвътре. Потръпна целият...  

   Някой му почука на прозоречето: „Станимире! Каква стана, а? Отвори! Не тръгвай така! Стига! Спри се!“... И току-що, той осъзна, колко прилича тембърът на гласа на Милен на Дядо му ... "И къде тръгна? Забрави си раницата?... Вярно! Как можах? Станал съм разсеян... Не ти трябва? Напротив не мога без нея. И там ми са всички документи и ключове и... Подаде му я. Тежичка е станала? Сложих някои неща, които обичаш. Знаех си! Нямаше нужда!... Сигурно е така, но щом го и казваш. Иначе ги раздавам на чуждите, а на моите как да не... Искаше пари? Вземи тези! И дано да си оправиш работите?... Да знаеш: Не ми трябва Нищо!!! Нищо не ми трябва, отдавна вече... НИЩО!... Опустя ми къщата! Опустя ми Душата!... С кого да поговоря? За кого да живея? На кого да помогна?... Знам!?...  А и това пустото му Време! Дето все, на вас, не ви стига... За мен е друго! Намаля, но все има още малко... ЯВНО НА НИКОГО НЕ МУ СТИГА!... Но виж! Значи, тук съм! Ей, ме на, Целият! Виж ме, тук съм! И ви очакам! И се надявам! И вярвам: Как да не може да дойдат, а? Как?... Да се видим, да поговорим, докато сме заедно ощеэна земята...  БЯХМЕ СИ БЛИЗКИ, НО ВСЪЩНОСТ СМЕ СИ ЧУЖДИ!... Защоли? Знам ли? То вашето си Време е друго! Имате го още, то е по - дълго, но моето няма го нещо... Някак си е по - поскъсено... Време?! Уж, било Еднакво за Всички ни?“... Не е чувал Дядо му  да говори толкова!? И то за: ВРЕМЕТО!... А в този монолог му се накъса, от идваващия през прозореца силен и приказлив вятъра. И внука отвори вратата на колата. Показа с ръка мястото отпред, до себе си. А пък зачервените длани продължаваха да треперят от неспокойство. Дядо Мони седна плахо. И затвори вратата, но чак след като си иззу галошите. И двамата се втренчиха в светлините, които играеха пред очите им. А те не преставаха да мигат, и да мигат и... И да трептят. Да светят в червено, всички тези лампички от тъблото. Никой Нямаше нито Смелостта, нито Отговорност да започне отново разговор...

   Едно красиво и кресливо птиче зачука бодро с човчица, по страничното огледало. А с неговата поява, изведнъж те въздънаха едновременно. Едвам сега осъзнаха простата истина: ИМА И ДРУГА РЕАЛНОСТ, ИЗВЪН ТЯХНАТА СОБСТВЕНА!... И потънали из дълбоко на пещерата от Грижи и Мисли, мъжете пребиваваха телом, тук, но е и в простронсво на "мини Купъра", но нямаше ги. Всъщност те висяха духом, някъде другаде, на съвсем различно място... Укротени... Примирени... Посърнали... Затъваха из гъстото и лепкавото мучурище на опасно дългото и продължителното Мълчание... 
   "Давай! Реши да тръгваш! Тръгвай! Забавих те... Не!... Извинявай! Нищо не ми издържаха нервите отпреди ... Уморен съм... Скапан съм, до Смърт съм УМОРЕН!... Не говори така! Как? НЕ СЕ ЛИ УСЕТИ? ЛОШИ ПРИКАЗКИ КАЗА! КАКВИ!... Баба ти щеше да ти се разсърди веднага! Не ги харесваше, щеше да се разстрои. Забраняваше ги! Не пускаше нищо лошо вкъщи тя? Не си ли спомняш? Обеснявам ти само, че ми се събраха: ПОВЕЧЕ ОТ ДОСТАТЪЧНО трудните моменти! Сигурно!... Затова и ти се разкрещях... На моята възраст, не нося отговорност нито за думите, нито за действията на другите! Приемам ги такиве каквито казват! ТЯХНА СИ Е РАБОТА! Благодаря за...За какво? За разбирането!... То това остана: ДА НАСЪРЧАВАМ ДРУГИТЕ. ВИЖ, НЕ ГО УМЕЕЯ ЗА СЕБЕ СИ! Младите, не обичате съвети, а? Не ги давам на никой, ако не ми поискат. И не питам, ако не ми кажат."... Те продължиха да си стоят в тази поза и сякаш са над горещата жарава. Тя ги тегли към себе си. Не иска да ги пуска: лизва ги, опърля им сърцата. И те отказват да се погледнат. Да, нито веднъж... А някакъв пожълтял и намачкан плик премина от ръката на единия към ръката на другия... 

                                   Очаквайте продължение! 
                                     .