Ударите с бухалки са болезнени. Заздравяването е бавно. Остават синини. С извиването лакътя изщраква, при всяко изпъване от китката. Носи ми пареща болка. Едно невнимателно движение и положението се усложнява. Истината е, че болката е бърза, истински токов удар, а после светкавечно изчезва. Съзнанието подрежда движенията в комбинация. И търси точната последователност. Не допуска странични действия извън наученото. Дори минималната творческа волност, отключва силното му недоволство. Веднага ме наказва със загуба на концертрация. Тялото стои възбудено и объркано. Едно леко пристъпване на криво и вниманието е отместено. Опъване на сухожилието в левия крак и отстъпване в десния. Краткотрайно прищракване в кокълчето. Цялото тяло иска да крещи от многопластовата болка. Изтръпването е пълно и плашещо. Адреналинът се включва с пълната програма: "Контрол!" Подвиква на съзнанието: "Не се лигави!" И продължява да го поддържа в кондиция. Всяка секунда е приближяване към края на 3 минутното съчитание. Командите пристигат с гласа на треньора: "Изпъни гърба! Може и още... Ръцета са на една линия с раменета! Сега е извивката в лактите! Хайде, грациозно подчертай позата! Отскок и брадичката е вдигната високо! Серия от скокове, завъртане в последна фаза! Точно приземяване! Бухалките са успоредни, високо над главата и с нежни въртеливи движения! Отскок и... Летеж! Превъртане на тялото с един оборот! Смяна на посоката! Пирует и приземяване в мост! Посрещане на уреда с прибрани ръце! Приклякане и забиване на уреда в пода! Поставяне на ръцете върху тях, кокетно полагане на дланите под брадичката! Финална поза с широка усмивка! Ето, това е!" Ушите ми бучат. Мълчанието ми тежи... Стремителни аплодисменти. Първите редици са на крака. Главата ми е замаяна, а тялото изтръпнало. Изопвам се, за да се издаде с напрежението. Поклонът е дълбок... Ръкоплясканията продължяват... Насочвам се трепереща към информационото табло. Някой е разперил ръце. Някой ме поема в прегръдката си. Мисля, че ще рухна... Свивам се на кравайче. Дишам учестено. Отпускам се на пейката с облекчение.
        Не чувам и не виждам оценките. Някой до мен изкрещя. Някой до мен изръкопляска. Рамото силно ме заболя. Явно, пак съм го наранила. Отекло е отново. Добре, че трикото е с дълъг ръкав! Олюлявам се. Зави ми се свят. Крещи ми се. Не отронвам дума. Травматологът е над мен: "Дръж се, моля те! Всичко ще е наред, нали! Как се смъква това? Ели отваря ловко ципа встрани. Няколко камъчета и мъниста се пръскат по теракота. "От рамото е, ръката вече е отекла. Защо ги правите тези глупости? Казах ти, не трябваше да играеш, ама... " Бухалките са по 150 гр., но при удар от високо, се усещат с огромна тежест като по 150 кг. Стоварват се сякаш върху мен. Искат да ме повалят. "Честита ти нова травма, да я прибавим ли към старата?" Тялото помни всяка една от тях. И както повечето спортисти имам цяла колекция от интервенции. Красивото и артестично съчитание е почти година усилена работа с лишения от Храна и Удоволствия. Красотата е в безупречно усвоените Детайли, понякога Красотата е повече от Болезнена... Събличат ми костюма, а декорацията му изронва бляскъвите си сълзички по пода. Някой ме покри с хавлия... Не помня друго... След действието на упойката е още по - гадно. По - трудното е не пълният физически дискомфорт, а неотминаващата душевна Болка и упоритото обсебващо Безсилието. Извън строя, отново! Мускулите свикнали на свръхнатоварване, бързо губят форма и атрофират. Кошмарът е вечният сън и пълното обездвижяване! Тялото не ми се подчинява, отказва да ми служи. Отново и отново да започваш от Първото ниво... "Защо не се откажеш? Помисли за това малтретирано тяло, за здравето си!" Спомените подвеждат и наскърбяват. Разпъната на кръст и ръце с поняколко абоката, пребивавам през дните и нощите в полу - живот с полу - сън. Виждам се да изтървавам всички уреди. Скъса вече с тази изчерпана връзка! Внимавай, не е нужно да се самонараняваш! Оплитам се в 7 метровата лента. Топката изчезна на някъде. Обръча ми се отбеляза на челото... И не спираш да се измъчваш!? Защо???...
       Отвореният прозорецът донася, ароматът на бриза, който нахлува от морето към сушата. Смесеният мирис изрисува точна картина от: живи водорасли, заоблени камъчета, блестящи миди, златистосребърни песъчинки и кристалчета сол... Обливат и обладават Съзнанието. И този силен аромат пак ме кара да повярвам в Лятото и Морето в Сегашно време. Да, но за Другите! Не и за Мен... За мен е без нужното Продължение. Привиждат ми се дори леки вълни, обливащи нежно нощният бряг. Звезното, сияещо Небе и натрапчивата, усмихната Луна. И Съзнанието прожектира старият филм на Спомените. И като във всеки стар филм, Душата се умилява. Една носталгична проекция на Събития и Срещи, с умалени и подмладени Хора... Нещо Познато, нещо Невинно и нещо Наивно... Разпознаваш ли го? Е, кои са те? Не са Другите? Не сме Ние? А тези?... Стига с Миналото Свършено... чак от Пелопонеската война!!! Паметта участва в разкрасяването им. Лицимерка и Лоша комедиантка! Никаква щриха от сянката на Безпокойството само - Грижи и Болки! Попадаш в Белия коридор на частичната Амнезия. Не ми ги ограбвайте! Моля, искам си Отрицателните Емоции! Носят ми Вътрешна Сила. Точно така! Усещам Силата, че успявам да ги надмогна. А какво е Успехът без Неуспеха? Има ли той Нужната Стойност? Каква, знаете ли?... При мен той е силова Работа, свирепа Болка и стресиращо Съзтезание. Най - дъллгото е, а и най - трудното е! И да, за него не получаваш Медал...  Състезанието със Себе си!  
       Вчера Ели е донесла книгата на Робин Шарма, Вдъхновение за всеки ден. Когато не мисля натрапчево, за края на състезателната си дейност... Чета и я препрочитам. Дори и там в полумрака, на слабата светлина чета: "Ако искаш да подредиш света и да живееш така както го заслужяваш, трябва да се състезаваш Сам със Себе си!... Важното е да не изпускаш целта си и да продължяваш да Вярваш. Не се Предавай!" Боравя само с лявата ръка, трудно ми е, но научих някои мисли и чета... докато всичко в мен изтръпне... Сред натрапчивият шум от гръмогластните разговори на моите поуглушели "съквартиранти". Обладани от опианяващата мисълта: "И този път се измъкнахме, какво облекчение!"
        "Ей, по-тихо там! Забравихте ли, че сте в реанимация? Изтърпяхте тежки моменти, кротувайте, отдъхвайте! И колко жалко, но сигурно пак ще повторите грешките си? Кой ли не го прави! Страхувате се, да не би да останем без работа."  Ето, започва моята Битка: Съзтезанието със самия себе си! "Шшшъъът не ме ли чухте!... Давам край на всичко това!" Рехабилитация, Болка и Воля. Уф, не е ли това вечното ни Състезания с малките отстъпи за самоподготовка и Сцената на изявата. Какво ли не преживява човек за своята малка и едноминутна Слава? На какво ли не е способен... Човека! Началото на Края... Новото стъпало: "Старт!" Нещо за преодоляване!?