Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.11.2022 21:54 - ОТКРАДНАТИ ДУМИ НА ДОИЗЖИВЯВАНЕ
Автор: tournosol Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2911 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 21.12.2022 19:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image                                    СВЕТОНОСНА СВЕЩ


             Движението е забавено и протяжно. Може да се сравни с мързеливото котешко протягане, хем е еднообразно, хем е от време на време. Захвърлени сме насред НИЩОТО!? Потопени сме в басейн с неясни размери и очертания, насред плътна и гъста Мъгла. Здраво ни държи, притиска ни отвсякъде. Трудно е да осъзнаем, къде сме изобщо и къде се намираме? Движим се, а не мърдаме! Мърдаме, но едвам - едвам! И може би е друго нещо? Пътуването ни минава на миниятурни обороти, а не е никакво задръстване? Усещането е като да се люлеем над Бездна сред НЕИЗВЕСТНОТО. И как някакво метео явление, толкова често срещано, като Мъглата ни захвърли в издълбините на Безвремието? Висим си ние в необятното пространство, а в главата ни се води яростен турнир за надмощието на несвързаните Мисли и Чувства... И отново се огледа наоколо. И разбра веднага, че е приземен в царството на Хадес и ходи, и броди из водите на река Лета! Известно е на всеки, че оттам излизане Няма Никакво Никога! Отколко време е в това положение? Знае ли някой? Не! Той не знае! Изгуби представата си за Време и за Пространство. Радиото отдавна спря. Телефонът се самоизключи. Двигателят като че ли заспа... Ехааа! Помръдваме! Ура!... Уви, това е само с по няколко сантиметра и по скалата на Червея! Не е Достатъчно... Добре! Как да се ориентира тогава Човек, когато пред очите му се е простряла плътна завеса и отказва да се вдигне! Как? НИКАКЪВ ШАНС! В БЕЗИЗХОД СМЕ! ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ не харесва подобни капани на Безсилие! Всъщност не е ли това и самият ПЪРВИЧЕН СТРАХ! ДА, ОНЗИ ВЕЧНИЯТ, който ни държи винаги Будни! Страхът наш от: Неизвестното, Изгубеното, Нереализираното! Усети веднага, колко е Безкомпромисен всеки житейски път. Колко е трудно, да се навигира и да се насочва Движението спрямо капризите на Мъглата. Арестувани сме без вина и не по собствено желание! Парализирани сме от Обстоятелствата, които ни командват и техните заповеди са категорични и крайни. Блокирани сме и от всяка появила се: Мисъл, Решение, Движение.И в състояние на Ужас, ние сме подложени на щателен контрол и обзор. Задържани сме задълго в неудобна позиция на щрек, а повелителната реалност ни казва: НАПРЕД, ПЪЛЗЕШКОМ!... Дишането му започна да става и тежко и шумно. Преглътна многократно и достатъчно често, за да усети пулсациите на кръвта, която достигна чак до ушите. Шумът им е постояннен като на развълнувана вода. Сърцебиенето не се забави и напомни за себе си. А и от непрекъснато взиране започна да се притеснява. И обратно на логиката, това не го доведе до успокоение, а до тревожност. Никакъв обект вече не се различава! Адреналинът - Нашето Будно Съзнание и той не престава да се покачва с всяка изминала секунда. А зрителния ни анализатор поглъщаш огромното количество от информация чрез очите, не е най - Добрият Навигатор! ДА И НЕ, ЗАЩОТО СЕГА БЕЗДЕЙСТВА! Липсва му ементарна база с данни, за да може да анализира създадената Обстановка... И мъжът се замисли, ако някой Човек изгуби сетивата си: Как да го наричаме? ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО? СПЯЩ ОРГАНИЗЪМ? ЖИВА ФОРМА ЖИВОТ? ОБЕКТ В БУДНА КОМА? И той си затвори очите. Опита се да имитира слепота, а оттова не му стана никак добре. Не го успокои, а го затормози. Хайде! Да видим: Какво имаме в наличност? ШУМОВЕ... Няма? ОБРАЗИ... Никакви? ВКУСОВЕ... Отсъстват?... ??? Тогава как да декомпенсира всички тези Неудобства? Интуицията се опита да подскаже решение: Използвай Мозъкът! И с помощта на Ума... Не! Не става, той е Безучасен по настоящ момент! А нали в него е вграден вътрешеният джипиес? А нали имаме ИНТУИЦИЯ! А нали тя винаги ни е служила?... ДА! УВИ, НЕ РАБОТИ!... И къде е сега този наш Всезнайко - Мозъкът? Могъщият ни Стожер? Всесилният ни Господар? Екскурзоводът на Битието? Къде е, а? НИЩО НИКЪДЕ НЯМА! И ТОГАВА КАК СЕ РАБОТИ БЕЗ НУЖНА ИНФОРМАЦИЯ? БЕЗ НИКАКВА!?... Отчайващо е... Започна да усеща и Физическо, и Духовно Безсилие. А Страха премина в Паника и не става за наш верен Съветник! Какво остава? Остана ни едничката реакция - ДИХАНИЕТО... Задиша... Учестено... Запрозява се... Напрежението спадна, а с него и кръвното му налягане. Продължи да се прозява, но някак си по рефлекс: една след друга прозявки последват и още толкова: една - две - три... Докато пред погледа няма нищо и в главата му също. Колко бързо Мозъкът може да капитулира? Как изкусно умее да отстъпва пред всяко нещо и пред - НЕДВИЖЕНИЕТО? Функциите му отказват да ни служат толкова ДОБРЕ. Подобно е при процесите Стареенето на организма. Нормалните състояния отказват, а нашия навигатора затихва безпомощен и си спи!? Е, това ли са ни елементарните състояния? А къде отиде той? А къде изчезна силата му? СТРАННО Е: Няма я Умората! Няма го Гладът! Няма го Желанието да се приберем! НЯМА НИЩО ИМА САМО ЕДНО - АДРЕНАЛИН!
      Отвори страничното прозорче и оттам, нахлу влажен, тежък въздух, който веднага го задави. Острието му се заби направо в гърдите му. Преряза го като с хладно оръжие. И той чу ясно сам себе си... Как простена силно... Пристъпите на кашлица му останаха в наследство, след сблъсака с модерната Болест. Започна да се даве, когато е под Стрес и под Напрежение... Кашляше... Кашля... Задушаваше се... Задуши се... Затвори светкавично процепа, откъдето нахлу струя и студенина, които му причиниха физическата Болка. Спомни си за дните на изолация, когато идваха среднощтните му пристъпи: ЖЕСТОКИТЕ! Невероятно е, колко спонтанно Човек може да премине от едно в друго, различно Измерение! Бързо... Неусетно... И да се отзове на място, където отсядат Страдащите Души, Обезумелите от Болка Сърца! Изглежда тогава се включва Неизвестен, но защитен Механизъм. И там, точно, вече не се усеща нито Студ, нито Глад, нито Жажда! И там, точно, единствено от тялото ни се изтръгва ТРЕСКАВОТО МИСЛЕНЕ... Както е в този момента: Да разсъждаваш над подобни неща, които не са те интересували преди? За неща, на които никога не си обръщал ВНИМАНИЕ? Като например, за проявленията на ЗЕМНИТЕ СИЛИ? Да, те започват да ни демонстрират безспорна Сила, пълната си Мощ над Човеците! И е без значение, дали ние, съвреминните хора, го осъзнаваме! Ние отдавна не спазваме нито Правилата, нито Природните ЗАКОНИ! Не е ли Време да си променим и Поведението, и Действията? Хората, ние, безугледно и безобразно, смесваме всичко даже Измеренията! Защото на нас ни харесва да пребиваваме, където ни е Комфортното в момента. За Бъдещето? За Опасностите? За Реалностите? Не ни се е грижа! Не ни се говори. ИЗОБЩО... СЪВСЕМ... А пък рано или късно, тази наша Безгрижност ще ни изяде главата! Видно е, че започваме да страдаме не само Физически, а и Психически. Боледуваме все по - продължително, безвъзвратно, хронично... Кой го е грижа? На кого му пука? Няма значение! Дали? Затова ли продължаваме да дремем на удобното си диванче пред екрана на Световните Събития и на Общочовешките Проблеми? И какво правим?... Е, най - Лесното! И като Уморени от боледуването, ние искаме да си почиваме, ако може и по - Дълго? Пием си бирата. Гледаме си мача. Театърът на всяко тревожно Събитие и Действия е някъде другаде! Да, беее!... Все повече встрани и надалече от нас! Нима? Катаклизмите и те също не ни засягат! Дали?... Не забравяме ли за основното Вселенско Правило: НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗВЪН СВЕТЪТ, А ЕДИНСТВЕНО И САМО ВЪТРЕ В НЕГО! А тази наша позиция, на страничния Наблюдател от Луната, е меко казано, ЛЪЖОВНА! И така ще бъде поне, докато сме в нашето си Измерение и докато сме и докато останем тук, в лоното на Живота! Смятате ли още, че държим оръжието, че ние сме Властелините на Света? Е, така си мислим поне! Но дали е в наши ръце управление на дистанционното? ВСЪЩНСТ: Няма Никакво Значение, какво си мислим! Това ни чувство е пълната ни Заблуда! И какво, ако знаем повече, и от достатъчно, и от всичко? Има ли Значени? Не е Важно! Наскоро мой съучиник ми се изповяда, направо улицата, набързо. Напълно беше разочарован от освобождаването от работа. Запомних думите му: "МОДЕРНИТЕ ХОРА! НИЕ СМЕ ТОЛКОВА ОБЪРКАНИ, ЧАК СМЕ СЕ ПОБЪРКАЛИ! И НЕ ПРАВИМ ВЕЧЕ НИКАКВА РАЗЛИКА МЕЖДУ ВИРТУАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО И РЕАЛНТО, А И ТЯ СТАВА ВСЕ ПО - МАЛКА. И НЯКОИ ДОРИ СИ ПОЗВОЛЯВАТ ДА ВЪРШАТ ГЛУПОСТИ. ПОСЛЕ БЪРЗАТ ДА ГИ ПРЕВЪРНЕ В МОДА И В НОРМА НА ПОВЕДЕНИЕ. И ДОТАМ СМЕ Я ДОКАРАЛИ, ЧЕ Е ВЪЗМОЖНО НЯКОЙ ОТ САМОВЛЮБЕНИТЕ ЧОВЕЧЕТА ДА ВЗЕМЕ ДА УМРЕ И ДА НЕ ГО РАЗБЕРЕ ВЕДНАГА!? ДА, ЧЕ НЕ Е ВЕЧЕ В ЖИВОТА! ОСВЕН АКО НЯКОЙ ДРУГ НЕ МУ ГО НАПИШЕ В ПРОФИЛА МУ!"... И той се завзира напред, в онова усилие, в което човек търси да открие изходът. Такъв, Тук - Сега, Няма! Страничното огледало изчезна изцяно. Потъна, погълнато от алчната Мъглата. И не се различава нищо! Абсолютно нищо! Не се разбира, да кажем, на какво разстояние са обектите отвън и колко е оттук - дотам? Това го притесни. Тишината изпищя в ушите му. Оглуши го. Изкрещя, а нейния писък е Изтощителен... Набра се от място си. Размърда се. Заудря яросно с юмруци по волана. Изгуби контрол над обстоятелствата. Вбеси се. Кой ли не го е правил? Опита се да си задържи Дъхът. И да се успокои. Не успя изобщо. Изведнъж усети с са вътрешното си аз, присъсвието на чужд обект как витае наоколо. Не го уплаши, а това го зарадва дори. Насочи поглед към огледалото за обратно виждане. Мина леко - малко напред, за да разгледа по - добре... КАЛИНКА!?... Виж ти! Откъде се пръкна? Не очаквам отговор, но... И младият мъж простря дясната си ръка. Калинката не се забави, а доверчиво се спусна по фалангите на пръстите му. Той продължи да стиска с лявата ръка волана, сякаш е най - доброто оръжие, докато с другата, дясната, поддържа внимателно гостенката. Наблюдава я с мъничките ѝ усилия и настоятелни движения: Ето, това е твоят Еверес, нали! Очуди се, когато забеляза, че си говори на глас. И пак продължи така: Скъпа Калинке, да те питам? Ти на колко си годинки? Можеш ли да ми кажеш? Едва ли! Но знам, кой можеше. Моята сестричка, Светлозара. Тя знаеше такива неща и толкова други, а преди подобни знания, за мен, но бях Глупак, са Несъществени. Докато тя, сестра ми, беше и си остана Светлото Сияние... Чистото Същество, което озаряваше Светът със своето малко вътрешно фенерче! Обожаваше всякакви животинки като теб. Трябваше да се омъжи през есента, но през на март се случи друго... А когато приятелката й, Радина, ни се обади... Сякаш е било вчера, ни каза: "Свети остава в отделението, тук, при нас! Направиха някакви изследвания и сега й вливат нещо, понеже тя припадна, по време на смяната... Свети е, пардон, беше, клиничен лаборант. Ние тогава не се притеснихме, а и тя ни споменаваше, че е имала неразположения. Мислихме си наивно: НАШЕТО МОМИЧЕ Е БРЕМЕННА! И й се радвахме! Всички я обичаха и на нея всичко й се отдаваше, с една особена лекота. Имаше поставени ваксини, не се разболя до края на карантината. А сега? Какво стана? И така си залезе нашата Светулчица... Съобщиха ни го след няколко часа: ПОЧИНА ОТ БЕЛОДРОБНА ЕМБОЛИЯ! И как така? Какво стана? Как жена на 27, бивша спортиска и в отлично здраве да почине? Ей, така? ВНЕЗАПНО!?... Ами това е! Казах го... Светулчицата ни бързо угасна... СВЕТИЛОТО НИ ИЗЧЕЗНА, СВЕТЛИНАТА Я НЯМА НИКЪДЕ И СЛЪНЦЕТО СЯКАШ ТЪГУВА... Годиникът замина незабавно за мисия. Нашите се скриха на село, не се виждаме почти. И всеки си тъжи по свой начин... И как? И кога?... И той се задави... Закашля се. Калинката падна в краката му. Започна да я търси, да се взира в постелката, да й говори: Ей, къде си? Изплаши се? Досадих ти, с моите Глупости, нали?... После нещо леко го полази по чорапа. Зарадва се като да е малко дете: Видя ли, скъпа! Няма накъде да избягаме! Ние сме в капана на Мъглата! Не ме питай, кога? НЕ ЗНАМ ДОРИ КЪДЕ СМЕ!... Знаеш ли, отдавна ми се искаше да го изкажа... Разбери ме, не съм страхливец, но не откривах подходящ момент. И днес, когато сме заклещени в тази обстановка, при тези обстоятелства. Знаеш, че никой не може да не се съобразява с тях! Виждаш какво е... ЕТО! КАЗАХ ГО! НА ТЕБ ГО СПОДЕЛИХ!... И така сега ми олекна. И така сега се освободих от фатома! Пуснах го да си ходи! Да бъди и той Свободен! Върви си! Защото иначе ме наобикаля, тежи ми от него. Тежи ми още и още, Скъпа Калинчице, само да знаеш, КОЛКО МИ ТЕЖИ! ПРЕМАЗАН СЪМ ОТ ТАЗИ ТЯЖЕСТ...  Загубихме милата и скъпата Сестричка... Но продължавам да си мисля, за мое успокоение: ТЯ Е ЖИВА! Е, не точно тук, но в някакво друго Измерение... Мога да я Възкресявам, всеки път, когато си споменям за нея. Вярвам, че докато се сещам, докато съм Жив и тя също ще бъди Жива! Усещам го и сега че тя е наоколо. Усещам го с всичките си сетива в момента е сред нас... Ей, да не би ти, Калинчице, да си Свети? Да, тя те е пратила да  дойдеш да ми помогнеш? Докато промълви думите, няколко сълзици се спуснаха стремглаво по двете страни на бузите... После се посъвзе, и той продължи да й говори. Разбире се, отново на висок глас: Знаеш ли? Когато бяхме малки, спяхме заедно в една стая. Винаги я закачах. Големият Батко, този, който искаше само да я пази, да я закриля. А тя си беше невероятно Свободомислеща и голяма Лудетина. Имаше една кибритена кутийка, в която държеше, до възглавницата си, съкровищата: Мравки, Калинки, Пеперуди, Светулки, Бръмбари. Всичко, за каето се сетиш. И си говорише с тях! Глупакът, всъщност аз, постоянно я подигравах, криех вещите й из цялата къщата. А тя ми е казвала, и да, знам го от нея: Как е правилно да се броят годинките на Калинките! Но не си спомням, съжалявам... Тогава го смятах за Тъпотия, за Незначително... Гледах си колелото, бандата, момчетата и тези ми бяха моите неща. Това беше за мене Сериозното, Мъжкото, Значимото. И такива ми бяха Важните Занимания! А нея... Не я забелязвах, а когато аверите започнаха да я свалят, тогава и аз я позагледах с други очи. И тогава открих очевидното: Колко е Хубава Сестра ми! Същинска, нежна КРАСАВИЦА КАКТО И МАМА И БАБА. ВИЖДА СЕ ОТ СНИМКИТЕ; ЖЕНИТЕ В РОДА СА ПРЕКРАСНИ. Подреждаше стаята, украсяваше я, докато нарочно аз я обръщах, разхвърлях, само и само, за да я ядосам! И тогава Свети грееше, а когато плачеше, не мога да си го простя още, защо я обиждах така с моите дивотии. Не успяхме да оценим Времето прекарано заедно! Бяхме Деца и не ни е хрумвало, че няма да е винаги така! Как да престанем да си правим номера? Как да спрем да се търсим? И до една определена възраст, аз намирах всички Момичета, включително и Свети, за Повръхностни и за Глупови! Бил съм такъв: ГЛУПАК!?... Не съм преставал и за миг обаче да я ОБОЖАВАМ... Ах! Ако можех да й го кажа? А защото и тя... Тя си остана моят доверен Петкан! Обичаше да й чета за Робинзон... Познаваше ме преди да я заговоря, преди да й кажа нещо. Съветваше ме особено по женските въпроси. И знам точно от нея, какви са им приумиците и съкровените желания. Споделяла ми ги е. Обучи ме да танцувам: Как да се изразявам! Как да си показвам чувствата! Как да имам успех, когато съм сред тях? А малко мъже това го умеят! Как да ги разбирам по - добре! Как да разгадавам техният, таен, женски Свят. Явно затова са ни дадени Сестрите!... И в този важен момент на разговора, една тъмна, дълга сянка се спусна точно над капака на колата. Някакво подобието на Дарт Вейдър се приведе над прозореца. Почука отревисто и силно, избоботи нещо напълно несвързано, от което му стана странно и неприятно... Отвори стъклото, тогава униформеният мъж отвърна на поздрава му и проговори отчетливо: "Предупреждавам ви, на 100 метра оттук, има верижна катастрофа! Движението се пренасочва в другото платно! Става бавно, затова избягвайте рисковото каране и изпреварване!... Разбира се! Как в тази Мъгла?... Но вие, не сте Дарт Вейдър? Съвсем не! Господине, извинете ме, забравих да се предствя: лейтенант Йорданов!... Ето го, разяснението на положението ни, Скъпа, Калинке! Нали го чу добре: Верижна катастрофа. Задръстване. Мъгла. Да карам, бавно, а може ли изобщо бързо? И после гласът на лейтенанта отекна, но се чуваше хем близо, хем като да идва от фуния: Казаха по радиостанцията, няма Мъгла нагоре. А след като минете билото, там, е ясно! Да не повярва човек! Нали? Благодаря ви... Извинете, намесвам се, но чух как говорите с майка си! Моята също е Калинка! Нима? Добро име! Хубаво е наистина! И бавничко, така се пристига, там, закъдето сме тръгнали... Ок!... Голям сладур, излезе нашият катаджия, да не се надява Човек!... Знаеш ли какво ми се иска? Да няма никакви жертви в катастрофата! И така и така нищо не съм нито чул, нито видял?... Хайде, де! Иди и го разбери! Излиза, че може да убият Човек и никой нито е Чул, нито е Видял!? Нали живеем във Времето на всевиждащата КОМУНИКАЦИЯ? УЖ Е ТАКАВА, НО ЯВНО НЕ Е ТОЧНАТА! А Е ИЗЛИЩНАТА! И как ме е яд за недовършената магистрала! И докога? И откога? Не е ли от 50 години!?!... Не знам, за мен е от цели 6 години, откакто минавам зиме - лете, оттук! И все е така: по трима работници се подпират на кирките, по петима с палки пренасочват в другото платно... Тъжно нещо са човешките работи! Никога не се вършват по правилния начин. И винаги се намира някой Умник, който да се намеси: ТОВА НЕ Е ТАКА, А ОНОВА Е ИНАЧЕ!... И той се разсмя на глас. Стана му весело от собствените глупости. Мислите му тези, които не спират да прииждат на талази в главата... Включи двигателя... И някак от някъде дойде Лекото и Светлото! Забеляза как лейтенант Йорданов го насочва с палката си, за да тръгне по най - Верния Път!? Натисна клаксона. Поздрави го. Потегли. Отлепи съвсем внимателно... Е, по скалата на Червея, за който ни е известно, че: Няма друг начин освен той да се сучи и да се пресуква, за да опипа терена, да може да се ориентира по - добре в необятното околно пространство. Напълно му е достатъчно, толкова са му възможностите! Тези, които му е дала от Майката Природа! Мъглата!? Тя остана едно прозрачно перденце! Напълно достатъчно за събиране на базата от данни, които с човешкия мозък може да влезе в роля на Всевластен Господар! Всички, ние, обожаваме да вървим и да се движи все: НАПРЕД! И когато пред нас е простряна змеевидната лента от малки светлинки от червени Светулки, или когато срещу тях идват, лакатуши бялата лента с миниятурните блестящи фарове... Тогава ние приемаме нормално Битието. Битието - Житието в едно с оцелелите Участници! И можем да продължим по Обичайния Път само: НАПРЕД! Застоят? Е, той винаги е бил само кратка спирка за Отдих от стресиращия Трафик! Застоят? Той не е вечен, защото отново тръгваме да се самоубиваме в собственото си Ежедневие! Застоят!? Да, защото той се използва като умно средство за: Отмора, Отдих, Осмисляне, Осъзнаване и Самоприемане. Може би...

... "СВЕТОНОСНАТА СВЕЩ СЕ ПОЯВЯВА И ЗАПАЛВА СВЕТЛИНА ЗА НЕВИЖДАЩИТЕ В ТЪМНОТО... ТЯ ПРОСВЕТЛЯВА УМЪТ С ПОЗНАНИЕ, А ДУШАТА С ДУХОВЕН МИР, ТЯ Е НЕЗАЛЯЗВАЩО СВЕТИЛО, ОТКОЕТО НИЕ ЧЕРПИМ РАДОСТ И МНОГОСВЕТЛА ПРОСВЕТА В ТЪРСЕНЕТО НИ КЪМ БЛАГООТДАВАНЕТО..." Да знаете, че текстът е свободно цитиран и по смисъл, но е достоверен, взет е от нашия източноправославен Молитвеник!

 ... Ако искате, запалете по Свещ, някъде вкъщи или в храм, няма значение! Нека да е за тези, за които си спомняте още и за всички, коите не познавате за Безименните, които загиват по пътищата като Бездомни кучета!



Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tournosol
Категория: Лични дневници
Прочетен: 178380
Постинги: 162
Коментари: 64
Гласове: 148
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728