И Слънцето изгря. Изгря както винаги прави за всички. Изгря и за Добрете и за Лошите. Не се сърди за натякванията: "Няма ли, да се свърши с този Пек?" Не се сърди! Познава добре Хората и техните хиляди условности и безкрайни претенции. Живее отдавна, тук, под Звездите. И да, може да каже: Човекът няма Угода! Ту е примрял от Студа: "Ах, веднъж поне да пекне! Да ми стопли Душата!" Ту е обезумял от Жега: "Ах, за малко да се скрие! Смаза ми Душата!" И да, може да каже: "Чокекът няма Угода! Продължава да го наблюдава, да му се чуди: Защо се бъхти толкова, а после се оплаква? Защо не се успокои, а да се полюбува на умиротворяващия пейзаж? Защо веднъж не благодари на Природата? Тя знае как да се държи подобаващо: Винаги е Нежна, Разумна и Всеотдайна! Осигурява му Нужното: Въздух, Храна и Вода! А той? Продължява да е Недоволен... Присъщата му Алчност е на път да погуби Всичко и Всички наоколо! Трябваше ли някакво момиче, на име Грета, да заяви това, което знаят всички: "Тръгнали сме към Гибелта... Живеем Безразсъдно... Нека се Опомним!"??? Да, като в приказката, в която Детето не приема одеждите на Лицемерието. И крещи сред тълпата от Зяпачи: "Вижте, вижте... Царят е Гол!" Разбира се, знаят го, ама си траят! И докога? Защо ли да се вълнуват за Неща, което няма да се случи, да кажем - Утре! Отдавна се плашат от Апокалипсиса... И ето, че сега имало някакви Климатични промени! И ето, че сега имало някакви Климатични проблеми! И се започна с мащабно задръстване на всички Медии и социални Мрежи! Ало, Хората, вие, сега ли се сетихте? Не сте приставали да пътувате върху саморазрущяващия се сал! Продължявате да се държите като Неблагодарни деца с Природата! Задръствате Световният океан с бавноразрущяваща се пласмаса. Предизвиквате с действията си природни Катаклизми: проливни Дъждове, неугасващи Пожари, замърсяване на Среда. А после се Чудите, че всички боледуват!? Всички без изключения, от Малки до Големи боледуват? Боледува и всичко с вас, и около вас... Разболяхте Земята!... Защото не спряхте да възприемате Бизнесът като Прогрес и Прогресът като Бизнес! Полудяхте ли? Подменяте нормалните и прости Ценостите: Разумност, Загриженост и Съпричастие с Амбиция, Агресия и Алчност... Това си мислеше старото Слънце: докато пробиваше завесата от тъмни облъци, докато изпращяше вечерта да поспи, след нощна смяна, и докато се промъкваше измежду ъгълчета на Пространството. Имаше си Задача: Да събуди отново Хората от Безпаметността на дълбокия им Сън! Да ги накара отново да станат. И да заработят по своите и чуждите Дела. Да поработят с малко повече Разум и Душа!... И слънцето продължи да се труди с Достойнството на истински Мъдрец. Действията му никога не са зависили от Човеците и от техните непоследователни Настроения, от неудържими Емоции, от неблагодарното Поведение! Никога..."
            
         "Отскоро си тук? Да, така е"... И те дори не се погледнаха. Всяка продължи да работи, унесена и съсредоточена, в собствените си действия. "Става ли, с времето по - леко? По - добре става, да... Наистина? Стига да загърбиш Лошото, да се изправиш на Доброто и да погледнеш с други очи на Света! Така ли?" Мълчанието се загнезди и приюти отново между тях. Никоя не отрони и една дума... Радостният разговор, на птичките от съседното дърво, продължи с бодряшко чуруликане. "Очаквахме рожденият ден! Реши да си купи кола. Посъбра парите, а и ние помогнахме"... Гласът дойде из земята: Глух, Плах и Сух. И веднага потъна, пак там... Накара я да повдигне очи. Загледа се в лицето отсреща. Красавица трябва да е била на младини, с тези съвършенни черти, с тези поразяващи стоманеносиви очи. Изсушената и набръчканата кожа е подписана от острия скалпел на прикрита Мъка, от дълбоката Болка и от смазващия Страх. Страхът, откойто избликва цялото Безсилие! "Убиха го нелепо за чужди пари, по погрешка, заради съседското момче. То се занимаваше с хазартни игри. Стоян така и не стана на 33!... Другият, с което бяха приятели, се измете по чужбина. Съжалявам! Не, не недейте!... Живем си с моята нахална Приятелка, Мъката от 3 месеца. Делим си Самотата, Храната и Подслонът. Свикнахме си... Но едва ли ще свикна с твърдия й залък. Труден е за преглъщане. Няма Нещо, с което Човек не може да не Свикне! Каквото и да му Липсва, колкото и да са му Липсите!... Е, може и без тях! А и без толкова други неща! Да, може без нищо, или почти нищо, може без толкова материални неща. Въпреки, че си ги трупаме, трупаме ли, трупаме! Вещи и още вещи... Защо? Няма място, в един момент, за нас самите! Щом казвате... Знай, че можем да живеем и с Липсващото, а и само с Наличното! Нагаждаме се... Привикваме... Преставаме да се чудим: Можем ли, да живеем така? Е, Можем!!! И още как... Обстоятелствата ни налагат да прегърнем Недопостимото! Недопостимото става допостимата наша Реалност! Навярно!... Ако смея да попитам, за кого? Не ми се говори! Добре, както искаш! Трябва обаче, да го споделиш поне със Себе си, или с Някой друг, на висок глас!" Погледите им се срещат. Младото, изтормозеното Лице, с подпухнали от сълзи очи, я гледаше трескаво. Извърна очи... Загледа се пред взора си. "Как така става,та на Природата всякога й е Добре? А пък тази Есен! Каква е Кокетка? Кога успя да се нагизди с толкова многоцветни и пищни Дрехи? След бързото, страстното и безумното Лято, за часове, нахлу новата Господарка - Спокойна и Мъдра! Има в нея една кротка Примиреност, същата като при зрялата Жена. Тя не се опитва да задава въпроси. И не, защото знае отговорите, съвсем не! А защото е убедена, че може да живее и без отговорите... Есента никога не е Припряна. Тя не е Шумна. Не е Нахална. Тя умее да се радва и на оределите редици на Птиците. Радва се на малкото цъфтящи Растения, които й разказват живите си Послания. Радва се на позакъснелите милувки на Вятъра, който притихва при всяка нейна Въздишка по нахлуващите Спомени. Радва се и на Плодовете си: Свежи, Вкусни и Сладки. Те са истинският Мотив да продължи Пътя. Те са нейният дългогодишен и професионален Труд. Те са истинският Мотив да продължи Живота! И един близък шепот я възвърна: "Не можа да дойде на себе си!... Сбили са се, след часовете, с големите момчета. Имаше множество кръвонасявания. Ритали са го жестоко. Остана в будна кома. Не посмях да кажа нито на нашите, нито на мъжа ми. Вярвах на лекарите. Вярвах, че ще се оправи. Ние не сме оттук. А при нас няма работа. Той завърши Морското, а аз Статистика. И от 5 години пътува и аз отскоро работя... Светът загасна за няколко часа. Загаста за три дена... Загасваше със затрудненото дишане на моя син Марио, който наскоро навърши 11. И... Угасваше... Изчезваше... Срути се... Ненадейно се срина, подобно на колодата от карти, с която си играхме, вечерта преди случката. Бързах да го видя... Купих му нова пижамка със Спайдърмен. Сестрата ме повика и разбрах"... Краката й се подкосиха... Вълнението я завладя, премина през цялото й тяло. Потърси кърпички. Непознатата й подаде една от нейните. Наведе се напред. Жената до нея я прегърна. Притегле я съвсем нежно и леко. Никой, не я е прегръщал, отдавно така! И сълзите нахлуха - забранена Стихия. Предаде им се. Застена Слабо, Глухо и Примирено... "Поплачи си, мила! Поплачи си, помага!" Стояха все така, в тази неудобна поза на колене, върху разровената от ръцете им пръст. Топлата прегрътка не я пускаше. И не се оплаши от състоянието й. А другите я отбягват... Стори й се да потъва... Усети силата на близък Дъх. Олюля се... Със сигурност идваше от Земята, от самата нея... Позна я. Дишаше равномерно и тежко. Земята, да, тя дишаше! Даваше й Сигурност... И тогава, един Светъл облък се надвеси точно над тях. Ангелоподобно Същество, което изцяло е облечено в бело, им подади две малки кутийки. Омагьосани, те я загледаха с неприкрито Благоволение. Помогна им да се изправят. "Това е семейният ни сладкиш, лимоновият! Днес, Филип трябваше да навърши 61". Стоеше висока и стройна. Изглеждаше Изкряща и Блескаща да, и още по - Бяла, до тази черната земя и до техните тъмни дрехи. "Почина преди 3, но се гледахме 11! Цели 11 години: Тежки, Еднакви и Безкрайни... Знаети ли, какво е Човек да се смалява? И аз не наех и... Как може, човек да се Стапя, да Става малък, да се Свива в леглото. В голямото легло и да е...  Човекът, който ме е Подкрепял, който ми е давал Сигурност и който ми осигурявал душевен Конфорт. Човекът, който внасяше Ред в Битие ни... Се стопи... Не се щадеше за Нищо и за Никой! Наложи ми да се обличам само в Светли дрехи. Да го храня само с Усмивка на лице. Е, нямах точно такива, но дъщерите ми донесоха - цял гардероб от бежаво, сиво и бяло... Какво ли не сме склони да направим за близките си!? За да се храни, още преди яденето, приготвях широката си Усмивка... Ах, колко ми се плачеше! Плачех... Разбира се, че плачех, но в другата стая... Това е последният му подарък. Сигурно е добре да го изхвърля, но сърцето не ми дава... И тя им подаде износена бележка. И започна да рецитира съдържанието й. Те се вгледаха в объркания почер и в неразбираемите думи: "И се случва така... понякага... Смъртта да е Освобождение!... И рядко зависи от нашата Волята... Щастлив съм! Винаги съм Щастлив... Да, за всяка минута от съвместния ни Живота!... За това те моля, да си наваксаш с: киното, театрите, концертите, екскурзиите и приятелките... Моля те, да го направиш... Да, точно заради мен! Силно те Прегръщам и Целувам, ама на ум... Силнооо... Знаеш не мога да го направя наяве - Твой Асен"... "Вълнуващо и мило... Да, искрено... Една нощ, в зимата на моята дълбока Депресия, когато отказвах да приема Светът. Този Свят, без всичките ми Любими хора, които изчезваха стапяйки се! Се сетих за съвета на майка ми: "Когато ти е Хубаво работи, а когато ти е Мъчно работи още повече! Звучи ми познато... Не твърдя, че го е измислила, а че го практикува докрая! Изчезна онзи, кошмарният Сън, който все се повтаряше... В който мен ме нямаше... А уж, и аз бях... Изчезна Скърцащата, Дълга, Поточна Лента, покоято всички се движат като в захлас. Бързат... Бутат се... Падат... Политат от лентата, едни Малки Хлебчета - Човечета. Някои ги стъпкват. Други ги изпращат на боклука! И всички, те изчезват... И после нищо... Задушявах се... Будих се... Избягвах да спя... И тогава се сетих за Съвета. И за Труда, който ни осмисля... Да, за това! Препродредих новият - стар мой Свят. Отмахнах успокоителните, но постепенно... И ето, че започнах да рисувам, да плета, да работя... Да правя кукли и разни нещица. Приложничка съм по професия. Бях се забравила напълно"... И тя зарови из голямата си платнена торба. Извади оттам, две кокетни, дребни Калинки. "Това са моите брошки. Имам и други... Направих вече 60 за една детска градина, в близост до нас. Ето ги, отзад, са игличките!" И тя постави красивите, плетени фигурки, които кацнаха радостни на черните, траурни панделки на двете, опечалени жени. "Знаете, че казват носят Щастие! Пожелавам ви! Дано..." Отвърнаха те объркани. Онемели и поласкани от милия жест на Непознатата!... "Ей, Госпожите, давайте! Качвайте се, че тръгвам! Гоня си графика... Приказвайте си, колкото искате..." Изкрещя шофьорът. Хвърли със замах цигарата на земята. И се метна със скок в кабината. Автобусът потегли веднага. Скоростта веднага ги залепи за седалките. Размъти натежелите от емоции глави. Засмука ги като в безкрайна тръба. Не, като във фуния! А там, отпред, посред блещукащите светленки, ги очакваше Градът. Градът с познатия тътена. Градът с пулсациите на Живота... 
         И Слънцето залезе. Залезе както винаги прави за всички. Залезе и за Добрите и за Лошите.