"Ей, момче, води ме към АГ-то! Снахата роди момче... Не ме свърта на едно място. Искам да го видя! Ах, този наш, нов член на семейството. Съседката е на смяна и ще ме пусне. Голяма работа е, да знаеш, този наш скапан живот! Не пропуска да ни изненада все с нещо. Жената не го дочака това внуче, ама аз, ето на... Все за него си мисля. Ти, имаш ли си деца? Две момчета, но не живеят с мен. Разбирам! Мъчно ти е значи! Няма нещо дето не може да се прости. Ако питаш мен, върни се при тях! Сигурно още се обичате. Поговорете си, а и се върни! Мъже се възпитават само от мъж! Я, какви джендъри са се завъдили днес!... Няма да си укротиш иначе сърцето. Радостта за бащата е в това да гледа, как децата му растат... Закарах го. А и тя ми се обади: "Ела ме вземи от Странджа! До 10 минути съм там. Ок! Пуша и съм пред входа, чакам те!" Старецът ми каза и още, че един мъж винаги намира начин да се справи с обстоятелствата. Има ли нов шанс? Едва ли? При неуспех съдбата ни показва и друг път. "Виж се само, я какъв си здрав и млад! Някъде има жена, която мечтае да те срещне! Не се отказвай, бъди войн и човек с достойнство! За мен, най-доброто ти предсои." Отдавна никой не ми е говорил така. С бащата се отчуждихме. Той в своя свят, а аз в моя и така без никакви допирни точки. "Привет! Как сме сега? Обичайното... Изглеждаш ми различна. Гладна съм, предложи нещо! Наблизо има добър дюнер. Ядеш ли? Става... Похапваме на крак отвън. Силният вятър ветрее свободно косата й. И нещо е разстроена. Отхапа малко. Замисли се... Спря и каза: Нахраних се, но ти си дояж! Запали трудно цигарата си. Накъде си после? След стадион "Спартак" има едни нови блокчета, близо е, но не ме държат краката. Друго? Това е... А можеш ли, да ме вземеш в петък от Морска гара? Кога това? Някъде към 9.30! Трябва да почакаш малко, петък е различно. Разбира се. Друго?... Моля те... Гушни ме! Отворих широко ръце и я прегърнах силно. Трепереше. Задържах я така, но тя се откопчи и хукна като уплашена сърна. Измъкна се бързо, без дори да се сбогуваме. Сега пък аз се разтреперах нещо... Колко си влияем един на друг. Да, във всичко! Как беше онова: Животът не престава да ни изненадва на всеки завой! Да, бе!... На мен само това ми липсва!
      "Разбра ли, какво стана с надмените Германци? Тръгнаха си... Тя и Аржентина за малко да ги последва. Ясно е, че няма вече Малки и Големи отбори. Играеш, владееш терена и... печелиш! Япония е първа в групата си. Изненада ме. Те, на мен с друго ме впечатлиха, след мача, феновете им не чупят седалки, а правят оборка на стадиона! Мяйтапиш ли се? Не, истина е! Гледах го на репортажа! Е, та накъде да те водя? До клиниката във Виница. Извикаха ме за един моторист. Травматолозите спасяват крака му, а има и голям хематом. Трябва да го остраня, засяга двигателните функции.. Какъв си? Неврохирург и съм на повикване. Вчера ми подариха една книга на Робин Шарма, Вдъхновение за всеки ден. И тъкмо си я разглеждам, отпуснам се. И хайде, пак? В кондиция ли сте? Ок съм, защо? Не сте ли уморен, не ви ли се спи, след поредния тежък работен ден? Свикнал съм. Скачам. И съм като навита пружина. Научел съм се да работя навсякъде и да спя навсякъде! Успех тогава! Трябва, момчето е на 27!"
      "Точно ти ми трябваш, момче! Карай, за Терапията! Моята Милка е там. Утре я оперират. Поиска ми някои неща. Дежурната сестра ще ме пусне, мила е. Нося й шоколад Милка. Само дано бърза да се оправи. Няма как, ще си се гледаме. Искам да е живичка! През какво ли не сме минали, та това ли няма да преживеем. Как ти викат? Кирил съм, а на теб? Бай Петър съм... Отварям прозореца. Нощният хлад ми действа добре. Този пък, виж го сомоубиец, какви ги върши? Минава ту оттук, ту оттам! Ама, че гигантски слалом направи! Виж, го ти! Мълчание... Ей, колегата, май, обърка пистата! Нали? Мълчание... Бай Петре, да не заспа? Бутам го. Не е истина!? Не диша! Защо така бе, човек!... Набирам 112: "Дежурния Петков слуша! Каже те, какво стана? Кирил Василев съм, шофьор на такси. Един клиен почина преди малко... Изпращам екип. Останете на мястото си. Къде се намирате?" ... Идват бързо. Разпитват ме. Подписвам протокола. Пристигна и лекарският екип. Освобождават ме. Ухото ми изведнъж изпищя болезнено ми е. Дясната ми ръка изтръпна. Карам бавно. Спускам се към бреговата алея. На рибарския плаж е тихо. Нахлу весела група младежи, които се смеят неудържимо... Радват си се. Младите са - Красиви, Самовлюбени и Невинни! Сега е тяхното време! Нощните хора са уверени посред мрака. Нощните хора са друга порода. Нощните хора са Затворени и Потайни. Бързат да се скрият в дългите сенки на остарялата Нощ. Изчезват при първите лъчи на дневната Светлина.
        Оттук бризът се усеща добре. Асфалтът като, че ли излъчва топлина. Махам мокасините. Краката ми стъпват като в жарава. Прохладната вода измива моите горящи въглени. Стоя на брега и непомръдвам... Сега участвам в точния миг на смяната на ежедневния караул. Засрамената нощ се хвърли яростно, изчезна навътре в морето. Зората избухва в яркорозово и оцвети небето и морската шир. Линията на хоризонта изгря в цялата си палитра от топлата гама... Изглежда невероятно магична. Тегли те, искаш да я последваш... Ако можеш Море, да ми измиеш грижите и проблемите? Ако можеш Море, да ми покажиш отговора: Как да продължа? Морето се плиска кротко и безучастно. Дългите сенки бягат след набъбващата Светлина... Някой вече го няма. Някой вече отива да спи. Започва Ден...