Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05 18:12 - Сърдечна стенограма
Автор: tournosol Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5670 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 28.05 00:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
       Весникът се свлече от скута му. Видимо дремеше. Вдигнах го. И го подадох на притежятеля му: "О, простете! Ако искате го прегледайте, приключих! Благодаря, но слизам." Страниците се отвориха на некролозите. "Кой чете това? Навярно има кой!" Хвърлих поглед, а ръцете ми вече трепереха. За малко и аз да го изпусна. Оттам, точно по средата, ме гледаше д-р Иван Янев. Познах го по бадемовите, благородни очи, правилният, остър нос и плътно очертаната уста. Гледам, а не мога да се съсредоточа. Не виждам и не разбирам нищо от написаното. Погледът ми се фиксира върху: "От опечалените - Съпруга Елена, деца Албена, Крум и Борис, внуци Елица и Иван."
      В потокът на дните, ние затрупваме дори Красивите си Спомени. Ежедневието очаква от нас да отметнем Неотложните Задачи. Не допуска никакви Странични Безпътия поне за малко Размисъл! Миговете на Радост са Неканените ни Гости. Нямаме време за друго, освен за Ангажиментите в Сегашно Време! Съдбата допусна и ми натика пред очите снимката на д-р Янев. Тя изтласка  вътре в Съзнанието ми дните на Младост и Ентусиазъм. Времето, когато ние сме се Докоснали и Обичали. Сблъсъкът ни е, като между два атома, в термоядрен синтез После, повелите на обстоятелствата са ни отдалечили, а и всеки се е зазидал в Собственото си Битие. Някой друг ли, ни разказа за тази Човешката Превързаност и за тази Страстната Любов? Защо тогава заключихме Главните Герои някъде в Тъмницата на Спомените си?
    "Мисля да ти изваям едно Момиченце, да е с твоите големи, зелени очи. Да е хубавичко и миловидно, с коси от старо злато на едри букли. После ще й направим двама Братя, с решителни вежди, с благородни, бадемови очи и с високо, широко чело." Стана поетично, можеш да ги нарисуваш? Мога - каза убедително. Първо ме приеха в Художествената, а аз избрах медицината. Не се виждам като Художник! И защо? Да заменям Дните и Нощите, да разсмесвам бои, а и да съм сам, в някакво ателие. Искам да съм сред хората, пък било сред Оязвимите и Страдащите! Да им помагам със знанията си. Идеализираш, все още си на първия етап - Влюбен в Професията си! Знам, но така го усещам. Работише понякога като санитар в Градска. Знаеше, точно какво да специализира, кардиология. Една сутрин се прибра изморен и трескав. "Какво стана? Не ми се говори!" Свлече се в коридора, закри лицето си и се разплака. Бързах за лекция. Оставих го сам. Вечерта се видяхме: "Е, как е сега? Трудно... Започна моето начало на Рутината! Той се опита да преодолее вътрешното си безспокойство. Разказа ми с насмешка за безмислените думи на обречените пациенти. "Стана ценичен, честито! Все още не съм! Уча с настървение, всичко ме вдъхновява, но не съм Полезен! Няма виновни за Смърта... Знаеш го, нали! Тя решява и пристига и винаги е Непоканена! Знам... Притеснява ме сестра ми. Ани не е идвала на практическите по анатомия. Момчетата мислят, че не ставаш и няма да издържиш и минута в моргата. Предлагат ми тримата по три бири, тъпо! Викат ви с Кремена "Западнали флиртологии"! Я виж, какво било! Правим го, но ако се съгласиш доброволно. Правя го за Ани, а да и за всички Западнали флиртологии! Добре, супер!  Тогава в четвъртък, ти нося пресилка, маска и боне. Давам ти факултетния й номер. Мисля, че д-р Пенчева няма да се усети, та ние сме цели 9 групи!
    От първото занятие разбрах, че ние Живите нямаме нищо общо с Мъртавците. Те са препарирани, като восъчните фигури на Мадам Тисо, но без дрехи. Стоят си кротко като кукли по местата, върху едни камени легла. Дискомфорта ми дойде от острата миризма на Формалин. Сигурно отдавна не го използват. От него очите ти парят и сълзят, гърлото ти те дразни и гори... Колегите от групата ме оглеждаха закачливо и с превъзходство: "Ей, Новичката, как е?" Обезоражих ги с усмивка. Те бързо отместиха поглед, трябваше да търсят аномалии в областта на гръдния кош. А пък аз разглеждах с любопитство лявата ръка пред мен. Имаше лоша татуировка и надпис - Гибралтар 1948? 
   Вечерта се любихме до забрава. Повечето мъже бързат за "секс на екс" Хващат ръцете ти, а после ти тикат първичния си полов белег. Навлизане, Потрепване и... И той е Свършил. Мигновен акт, без загуба на време! Погалване по бузката: "Добро момиче"! И следва светкавично задрямване. С Иван никога не е било така. Той продължява дълго и всеотдайно. Сам започва с играта и ме включва в нея. Мятах се в ръцете му като риба. Ставаше Вдъхновяващ и Виртуозен пианист. Изтръгваше от мен Звуци и Стонове, които не познавах. Набира винаги точният Клавиш. Опознах Тялото си с него. Ту си играеше с кичурите ми коса, ту ме обсипваше с кратки целувки... Усещаше ме с епитела на кожата си. Възбуждаше ме, искаше сама да го пожелая. И не ме караше да го чакам дълго. Лека, Мека и Покорна го Приемах... "Не се стягай, отпусни се още! Мога да задържа, а така ще свършим заедно! Хайдеее... Хващах крайчето на пердето за опора. Таванът ми се обръщаше, правише лупинги. Пропадах във вакуум, превъртах се... Летях... Ние вибрирахме в една Честота и се хармонизирахме. Конвулсиите на телата ни караха да се прилепим, да се слеем... Заеднооо... Винаги е по - хубаво!
   Докато пътуваме към собствената си Смърт, Умираме бавно с тези, които Живеят вътре в Нас. Закодирани са като Спомени, Мигове, Думи! За да не изпитваме непоносимата Душевна Болка, ние сме ги натикали в мазето на Съзнанието си. Отдаваме се на огромни дози Работохолизъм. А физическата ни Умора има една истинска причина Забравата. Плашат ни собствените Емоциите. Страхът да не изригнат, като шадраван и да се отдадем на Пагобните ни Чувства. Какво Искаш? Всички Живеят така!... Искам да Не прогонваме от сърцата си, поне добрите Спомени! Искам да Престнем да заменяме всичко Съществено със скъпи Вещи! Искам да Обяздваме успешно Скоростта на Дните със Slow life... Искам... 
     Искам много!? И защо точно Живите Нямат Време да Живеят? Парадокс на Съвремието? И какво, ако успяваме да заменим Красивите моменти на пряко Общуване със Селфи? И защо да ни трябва Алиби, за да си Докажем, че ни Има!?
    Какво ни остава, щом и ние Живите Нямаме Време да Живееч? Всички сме Обречени. Обричаме се сами да Маркираме Съществуване! Колко жалко, защото така сме вече и Душевни и Духовни Мъртавци! 
      image



Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tournosol
Категория: Лични дневници
Прочетен: 56456
Постинги: 105
Коментари: 51
Гласове: 37
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31