"Мъжете за мен,те са като вариации по една и съща тема. Толкова са еднакви, а и толкова различни. Винаги, има такива, които не можем да забравим, дори и да искаме. Просто, защото са оставили спомени. Добри или лоши е без значение какви!"
    Тя отпи от изтиналия чай. Движенията й са премерени, изискани, а и някак си аристократични. Замисли се. Загледа се в прозореца. Продължава да вали... 
      Наруши мълчанието си и добави с приповдигнат тон: "Първият мъж, той беше момче, истинска оживяла статуя на Давид, от Микеланджело. Доведоха го приятелите му. Леко подпийнал, но само толкова, колкото да прикрие момчешката си свенливост: "Е, разбра, нали! Бъди мила с мен? Нищо по - лесно от това. Отпусни се. Всичко ще е наред, повярвай ми. Вярвам ти, даже не мога да откъсна очите си от... И защо? Дори не ме познаваш... Виж, избрах те сам от менюто, пардон от листата и... Винаги ли, говориш толкова? Не, от притеснението е! Стоп, без целувки в устата. Моля! Остави казах!... Ставаш дързак! Отпусни се. Ето това е, така... Забавяме ход и... Защо се разтрепери? Има ли нещо, което те тревожи? Добре, сега си ти! Това е бързо, схаващаш... Плъзвам бавно тялото си, ръцете ми, опипват съвършеното тяло. Колко е будно и силно, опиянява като младо вино... Защо не поспиш, а? Не, искам да го направим пак, да те накарам да свършим заедно! Сигурен ли си? Кротко. Хайде, почини малко.
     Мисля, че си моят идеал за Жена! Дааа, едва ли... Каво пък, забавен си, даже ме развесели. Не е нужно да говорим, знаеш. Ние сме от партията на  "лошите момичета". Мъжете не се държат така с нас. Плащат си, после си тръгват. А тези и други комплиментите са за "добрите момичета". Е, мен не ме вълнуват някакви партиите. Оставам естет и оценката ми е естетска. Протегна се. Погледна ме с обожание. Наивните му очи ме опипаха. И той продължи да разсъждава на глас. Мисля, че се срахуваше да не засече и говореше ли, говореше...
     Казвам само, че имаш онова, как се наричаше? Да, Женствиност и Чар! И да, имаш от всичко по достатъчно. Ти си моето "златно сечение". Кога го реши? Сега. Уча архитектура и знам, че всъщност е непостежимо. А ето, че го има, и е тук с мен... И да, Съществува! Виж се! Не си висока, не си ниска, не си слаба, не си пълна, а си с тези перфектни форми на пясъчен часовник, защото ти си... Не говори! Наслади се на момента? А това, че един ден... Едва успявам да му запуша устата. Усещам отново  възбудата му. Казвам, че ще те направя на сграда. Ей, такава като на Гауди нестандартна. Така ще се превърнеш в Муза ми... Стига вече, спри се! Добре, но да знаеш, че нищо още не си видяла. Започвам... Да ти платя за цялата нощ! Ти решаваш. Какво искаш? Искам утре да ти донаса огромен букет! Не ми обещавай нищо, моля те! Ами, ако взема да ти повярвам? Какви цветя обичаш? Живите разбира се, не в букети и целофани. Натъжяват мен. Какви точно? Лайка, Метличина, Жълтурче, Синчец, Незабрака и Мак. Обичам всички полски цветчета. Защото, те не могат да се късат, умират! Ще ти ги нарисувам, и ще останат за винаги Живи. Както, и ти в моето съзнание... Спри, пак ще ме разсмееш! Искам да го направим. Приличаш ми на огладняло дете в сладкарница. Обиждаш ме, май? Не си спомням да съм изпитвала толкова "непрофесионални чувства" на удовлетворение. Не той, а аз бях новачката! Не мога да спра, не искам да свършвам. Какво говориш?... Наприхме го пак, искрено, нежно, истинско. Попадам за първи път в друго Измерение. Отзовах се в онова там,     Безвремие  -  никакви Думи, само Емоции! Не съм го виждала. И къде ли, е сега Давид? Замечта се. Въздъхна дълбоко...
    Вторият се появи в края на някакъв празник. Не очаквах друго, освен поредната работна вечер. И ето го, той извиси фигура в очертанията на вратата: скъпи обувки, изискан костюм и безупречна риза. Елегантният мъж отдалече миришише на пари и класа. Съблече се без свян. Нахвърли ми се ловко, истински ловец. Сграбчи ми китките и притисна грубо тялото ми. Натика си палеца в устата ми. Каза ми властно: Трябва да вляза в теб, а ти с удоволствие да приемиш адамовата ми течност! Върви си! Няма да ти взема пари. И защо? Не правя точно това! Очаквам поне, да ми направиш професионална френска любов! Ама, с вдъхновение и ентусиазъм, нали! Изсмя се гръмогласно и с отворена уста. Усетих дъха му, беше пил. Отпусна се над мен. Не ми стана приятно. Исках да е свършил. Задушаваше ме. Промълвих: Остави на мен! Знам, как да те задоволя? Добре, я дай да видим!  Още при първото мое докосване се възбуди. Продължих плавно с програмата. Натискаше ми грубо главата. Трудно ми беше да се отскубна от него. Реших да сменя позата. И само докато се обърнах, изкрещя гърлено в ухото ми. Продължявах да не мога да дишам, задушавах се...
    После изстенах. Прие го за оргазъм. Погледна ме нахакано в очите и с огромно задоволство, се изпразни върху гърдите ми. Тялото ми изтръпна. Започнах да треперя от близостта и топлината му... И колко? Какво колко? Да го направим отново, и то веднага! Да не си взел хапче? Не, мога го, каза с гордо... Ок! Поръчай тогава шампанско. Отдъхваме и аз идвам веднага. В банята, първо си измих зъбите. Обливах се с контрастни душове. Захапах здраво четката, за да не крещя. Залях се обилно с гел - душа, и не спирах водата. Чувствах се изцапана. Да викам? Не можех, само ридаех. Когато излязох, мъжът спеше по корем, напречно на леглото, напълно гол. Хвърлих кувертюрата да го покрия, без да го докосна. Спънах се в бутилката, беше почти изпразнена. Обляках се без настроение. Напрежението ми не спадаше. Главата ме болеше. Слязох в хола. Крайниците ми продължяваха да треперят, издаваха ме. Държах се здраво за парапета. Сложих на лицето си подобаваща усмивка. Не съм се чувствала толкова изтощена, употребена и насилена както физически така и психически. Мадам ме погледна само и каза: Толкова зле ли беше? Върви на шопинг, хайде! Това е закодираната заповед да изчезна за вечерта. Не съм го виждала... Замълча се. Загледа се надолу. Знаете ли, имала съм и мъже с еректилна дисфункци!И винаги с такт, търпение и алкохол, нощта е минавала прилично. Често са особено щедри. Загледа ме разсеяно... 
   "Ама и вие, нищо не докоснахте! Ето, вземам го за вкъщи, отвърна тя покорно. Тръгвам, трябва да тръгна. Магистрала "Хемус" е затворена. Имало е верижна катастрофа. Очакват ме за репортаж. Изгледа ме с любопитство. Елате утре, може да продължим и отново да се срещнем? Кимна ми. Махнах й с ръка.
    Излизам отвън. Спря да вали. Стана ми усойно, празно и студено. Ледът обхвана цялото тяло, пронизва го с острите си иглички. Насилва и вцепенява всичко, недопуска чуждо мнение. Аз съм без право на каквато и да е Мисъл и Емоция! Изцежда ме, изтръгва от мен няколко горещи сълзи. Загубвам образ. Търся в телефона номера на редактора. Влизам обаче в директорията с "бележки". Едва разчитам написаното: "Всеки човек, който е тъжен, натъжяват и другите около себе си..." Антоан дьо Сент - Екзюпери. Шофьорът ми помаха. Странното е, че ми прилича на снежен човек: Какво ти е? Нищо, защо? Хайде, тръгваме, замръзвам! Плакала ли си? Не, от студа е! Знаеш, зиморничева съм. И нещо тъжна? Тъжна, ами не искам да съм... Чули се с редактора? Какво очаква да правим? Иска включване от....
   (Вие, как сте? Не бъдете тъжни, моля! Бъдете радостни, знаете защо?) 


                                                           Край!