Миниатюрните снежинки се стапят, още с първия допир до земята. Валежът се засилва. Заваля на едри пърцали... А може би, не? Заваля на прозрачни перца. Те посипват и покриват, с перушинките си повръхността й. Паднали са от крилата на небесните Ангели. И настъпва вселенски покой. Всичко е Бяло, Тихо и Кротко! Смълчават се планините и горите, полята и долините, градовете и селата. Замръзват в прегръдката на закъснялата Зима. Стъклата на прозорците са надраскани с един замах и щрих. Изрисувани са от острите нокти на нахлуващия Студ. Замръзват и водните басейни. Самотното море продължава да бучи. Тревожи се, заради тази объркваща Промяна. 
    Път няма... А може би, не? Има, зачеркнат е от свирепите навявания. Има, но е скрит, стаен е, ей, там някъде! Зимата оформя своят сложен Лабиринт. Изпречва се на пътя на хората, със заплащителния знак: "Стоп!"  Заповядва им: "Минимализирайте си Желанията, Амбициите и Делата! Спрете се, поне за малко. Огледайте се! Вижте, Магията на Белоснежното Съвършенство! Няма никакви неотложни Задачи, спешни Събития, велики Планове... Оскубнатите перца от крилете на небесни Ангели, отдавна искат да ни кажат: "Не се тревожете! Всичко е земно, обременяващо и тленно. Нали вярвате, че Красотата може и да спаси Света? Насладете й се, тогава!" Имаме ли, развити сетива за тази силна Красота? Погледнете, където и да сте! Очите ви, какво виждат? Бялата приказка дойде при нас с висше. А първата ни Реакция е да я Развалим, Сграбчим, Променим, Насилим и... Бялата приказка дойде при нас с висше. Иска да ни покаже: Какво е Съвършенството! Дори и то да е краткотрайно, вече го познаваме, имаме база на сравнение. Когато човек е видял Красотата, непрестава да копнее за нея! А погледнете сега, този тънак слой Белота! Той се опита да прикрие натвореният от нас Свят. Затрупва цялата наша Мръсотия и Грозотия...
   На влизане в МасDac, забелязвам пред коридорчето, водещо към W.C., масичката с двата стола. И там, с изправен гръб, стои застаряваща Дама. Косата е прибрана в небрежен кок. Чертите й са правилни, нежни и ненатрапчиви. Погледът й е насочен нанякъде, зад прозорчето, и се рее. Облечена е в семпла тъмносиня рокля, която завършва в светло бие. Подчертава приятните и стегнатите форми: "От сутринта вали! Тя се извръща към мен, с поразяващи сивосини очи. Може ли, да си оставя при вас документите? Разбира се. Идвам след малко!... Искам да ви почерпя? Мерси! Е, нещо за пиене или ядене? Моля, един чай! Не познавам вкуса ви! Например, от онзи пакет с два сандвича? Оставям на вас! Кимам и отивам към касата. С периферното си зрение, забелязвам,  че я наблюдавам. Изважда от малка чантичка пудриера и гланц. Поставя си ги умело. Лицете се оживи, изглежда подмладено. "Ето чая, взех ви и сандвичи, а за мен кафе! Днес, никой заникъде не бърза?"
    "Признавам, че имам нужда да поговоря с някого! Прибрах се преди седмица, а нямам с кого да разговарям. Звучи ли, странно? По лесно се споделя с непознат. И той ни става някак близък, опитах се да я насърча. Не съм го споделяла това с никой! А искам, тежи ми. Трябва да се изповодям, за да продължя напред. Сменям переспективата на живота си. Може би, да ви натоваря? Вие, не се ли отказвате? Заприлича ли, на разговор на глас!" Има едва забележим акцент. Изговаря думите бавно, леко ги натъртва. Фонетиката е безупречна. Устните й ясно вокализират сричките. А нежните бръчици ги дооформят и подчертават. Живяла е навярно в чужбина. Обраният й стил е повече от елегантен. Сред обкръжението на хора облечени, като за високопланинска експедиция, той е силно контрастиращ...
   "Срещала съм се с много мъже, сигурно, колкото и един андролог. Силният пол! Да, различен е, по цветни боксерки и къси чорапи, с различни голимени и размери! Изглежда Укротен, Притихнал и Задоволен, особено след секс! Мъжете често използват тежък парфюм, носят аромата на тютюн, душ - гел или дъвка, миризмата на пот и мускус, които се смесват. От толкова силни мириси, ти се завива направо свят. Мъжете са беззащитни, когато са Задъхани и Заспали. Мъжете стават молещи се деца, когато бягат от другите и от себе си. Колкото са Различни, толкова и Еднакви, даже Язвими. Забравям веднага детайлите, подробностите, като - цвета на Очите, формата на Лицето, структурата на Тялото. В съзнанието ми са останали двама. Не знам, защо? Сигурно, защото единият помня с Доброто, а другият с Лошото, което са ми сторили! И това са ми най - силните житейски уроци. Заприлича ли вече на изповедалня! Това е, което наричам монолог със себе си, само, че на глас Чувам се да казвам, с неприкрито любопитсво: Продължете, моля ви... 
   
                                        Следва продължение!