" - Минахме Шереметя и скоро сме в Арбанаси! Как сте? Защо мълчите? Да не спите?... Умираме от глад! Хващаме се първо с багажа! Малко фитнес ще ни дойде добре! После се настаняваме и веднага хапваме! После? Не става ли обратно? Няма начин! Ние ли избираме стаите? Тодорови и Йорданови идват утре. Да, ние в правото си на Първи!"
         "- Здравейте! Как пътувахте? - пита ни момче на възрастта на сина. Нормално! Кой ще е огнярът? Май аз! Момчето хвърля поглед към дъщерята. Подава ми връзка с ключове. Ей, там, под навеса са дървата! Показва ми: "Този големият е за къщата, а малкият за гаража. На хладилника са телефоните. Има ли проблем, ни се обаждате, по всяко време! Живеем наблизо. Дъщерята пише нещо спешно. Момчето я оглежда с любопитство: "Обаждате се веднага, нали? Приятно пребиваване!" Сбогуване и следва настаняване: "Баща ми, вземам си нещата и това е, не ме търси! Обадете се като стане за ядене! Разпуснала си ги! Знаеш ли? Мързи ги да гледат... Нямаш думата! Теб все те няма. Не участваш! Така, че спести ми съветите!" Понякога Напрежението ни идва в повече. Отказвам да продължя с раздора. Взривоопасно е! Може да доведе до скандал. Лошо е да започваме така. Празниците са истинско изпитания! Моите мили спътници са все уморени. С игрите в ръце, веднага се разбягват. Оттеглят се по бърлогите. Жената влиза в кухнята: "Май, тук е доста студеничко!"  Не чакам напомняне. Приключих с багажа. Захващам се с огъня. Камината е с водна риза. Трябва време и повечко сила. Приготвям си купчинката. Паля я няколко пъти. Тръгна трудно. Няма никакъв вятър. Влажно е отвън, а стаите са необитаеми. Дано да са чистили скоро комина! Пускам малко въздух. Включвам и помпата. Браво на мен! Стана! Присядам на ниското столче, което е точно на нивото на погледа ми. Гледката ме успокоява. Огнените езици се вихрят в лудешки танц. Пукат, проблясват и нажежяват дървото. Хвърлят своите червени отблясъци. Каня на гости Огъня. След малко той ще затопли с дъха си стаите. Захранвам страстта му с равномерно количество дърва. Пламъкът е вече укротен. Започна да синее... 
        Взирам се в него като омагьосан. Привиждат ми се Светулките. Ваканцията на село. Звездното небе. Метеоритният дъжд. Напевното свирене на щурците и жътварките. И облъците, цели облъци от Светулки. Лепиш си ги по челото и ръцете. Къде изчезнахте? Не съм ви виждал, оттогава! Нито една Светулка. Ловях ги с лекота. Кичех ги по косите на "Моето Момиче". А в мрака очите на Цвети ми изглеждаха теменужени. Потъвах в тях, зад тежките й мигли. Не смеех да помръдна. Ръката ми отдавна беше изтръпнала. Страхувах се да не разваля мига. Свито на кравайче, плътно до мен, дишаше и мърдаше друго същество. Опитомено като животинче. Нежната му кожа ме опияняваше. Косата му падаше на раменете ми. Мирисът на окосена трева ми замъгляваше ума... Звездите ни обгръщаха. И всичко, а и те ни изглеждаше Близко, Мигащо, Достижимо... Топлият ветрец ни милваше. Усещах мравученето по цялото си тяло. Изтръпвах в поривите на топлина. Изгаряха ми слабините... Никога не съм изпитвал повече такава силна парализираща  Възбуда. Изпепеляващата Страст трудно успявах да удържа. И така, цели две лета докато стигнем докрая! Синът ми, навярно, би ми се присмял. Сладко беше това Очакване. Смятах така се уча да се Задържам и Контролирам. Стане ли дума за истинския Мъж, мислих, че това е нужното! 
      От всички нас, сега се искат други неща - Да имаме висок стандарт и финансова стабилност, Да изразяваме правилно чувствата си, Да задоволяваме прищевките на наследниците, Да усигурим Свободата и Самочувствието им, Да говорим като с Приятели и Равни. Те се раждат с висше образование за новите технологиите. Самочувствие си имат. С тези умения ни поставят в неловко положиние. Вярно е, по - информирани са от нас. Умеят да искат повече. Обаче растат необосновано Надменни. Не зачитат ничий авторитет, а на възрастните съвсем! Изостават в житейски план. И са финансово Недоразвити. С жените е още по - сложно! Попиташ ли: "Какъв трябва да е Мъжът. Веднага отговорът им е - Мултифункционален! Забавен, Привлекателен, Имащ, Знаещ, Можещ... Забравих, а и Романтичен! Проблемът е, че ролята ни е пренебрегната. Изискванията към модерния Мъж са завишени. Всеки път ни сравняват, явяваме се на кастиг за "Кой е по - по - най?" А от Неудовлетворението и Подценяването страда самата ни същност.  Загубата е за всички. Приемиш ли компромисът с успокоение, че Силния отстъпва: "Оставаш в семейство!" Отговорността е твоя. Не го ли приемаш? Тръгваш с куфара натъпкан с гордост: "Живеш сам!" Отговорността е твоя...
     Огънят спокойно догаря. Силата му преваля. Стапя се... Горещите въглени тлеят. Изпепеляващата му Страст е укротила Неубозданият пламък. С него изгасва и мощта на поредната нощ. Зората си пробива пътечка в полумрака. Младият, заблуден и напорист, лъч се спусна гордо на пръсти в стаята. Стопля тилът ми. Милва ме. Топлинка ме накара да изтръпна в Наслада. Къщата е друга, вече стана уютна и обитаема. Оживи се някак. Домашните ми любимци спокойно спят. Нашите празнични Приятели идат до няколко часа. Благодаря на Огъня! Само той сподели с мен, тази безсънна нощ. Излизам от нея Умиротворен и Щастлив! Наистина, малко му трябва на Човек!                                                                      Край!