Сбогуваме се. И се хвърлям на дръжката на врата. Затварям я, но като на сън. И дочувам в хола плътният глас на леля Стефи. Тръгвам натам. Думите й отскачат до съзнанието ми: "Не ми е Празнично! Празно ми е вече по Празниците!" Времето смени ритъма. Обилната светлина, която идва от улицата, сега ме дразни. Спускам завесите. Мразя го този целия Изкуствен блясък, Изкуствени елхи, Изкуствени благопожелания, тази безмислена Неестественост... Уморява бързо! И веднага в стаята се възцари мрак. Копчето на уредбата продължява да мига по програма. Дочувам силно ударите си на сърцето. Дълбока въздишка се изтръгва от мен. Изпускам напрежението с вика на стон. Сълзите ми мокрят ръката. Думите ясни достигат до мен: "Времето се раздели на  "Преди" и "След"  Никола. Живеех като, че ли за този "Месец на Чудесата"! Началото идваше през октомври с моя списък. Менюто и подараците го следваха през ноември. После се появяваше Подготовката и Приготовленията. И настъпваше необикновеният Месец: с имения ден на внука и съпруга на 6, следван от рождения ден на дъщерята на 12, Рождество на 25, Стефановден на 27 и маратонът ни завършваше с щурия купон за 31! Песни, Танци, Игри и Фоерверки. А после... А после? Дойде логичният край... Логичен ли казах? Като с едно натискане на копчето, някой ни показа - "Край на състезанието"! Всичко потъна... Разтвори се... И Небитието, застина на чатал - между Миналото и Сегашното! Прибивавам ототгава в Настоящето, но по Инерцията на самия Живот. Говоря с него и му споделям нещата, закоито не знае. Чувствам отговорност да му ги кажа. Гледам снимки, но с друг поглед... Не ми е Тъжно, а ми е Хубаво да съпреживявам старите моменти. Моля се. Да, непрестанно го правя, но отдавна не за себе си. Това ме успокоява... Децата ме мъмрят, че все още не съм приела кончината му. Те не могат да разберат, какво означава да живееш, с някой над 50 г.! Родителите ми си отидоха рано, набързо един след друг. А мъжът ми се привърна в моя най - добър Приятел, Баща, Съветник. Никола винаги се е държял с мен като с Дама. Тереза, на всяка възраст, е хубаво да останеш за някой Жена! И с него изчезна смисъла за същността ми като жена. Стопи се... Изградих си този свят, в който и той е винаги там. Приятно ми да съм близо до него, пак като преди, когато треперихме по създания. Получявахме титли и овации . Криехме се от обидните нападки, нелоялните критики и подценените резултати. Борихме се за всеки съзтезател, който обучявахме. Приемахме всеки Успех и Загуба с Достойнство. Величаеше ни мисълта, че у нас може да има Танцова Школа на световно ниво. И мислихме, че поставихме началото в Бургас. Не жалехме Силите, Средствата и Времето... Желаехме едно, това да се случи бързо! Сменяхме отборите и състезателите. Децата ни тихо пораснаха. Ние да, ние  се уморихме от Грижите, Борбите и Целите. Тишината,.. Сега от нея само ме боли!"
        Имам чувството, че съм живяла под прикритие в съседско семейство. Знам повече от нужното за всеки негов член!  Макар да е невъзможно в днешния свят на отчуждение. Имам снимки от сватбата ми, накоято повечето ми роднини не съм виждала. Странното е, че съм повече емоционално близка с тази жена, съседката от дясно! За Същества, ограничени в Пространството и Времето, се държим надменно, направо безумно! Уж, имаме повече от Всичко, а нямаме нищо Съществено! Имаме Приятели, ама истински ли са? Имаме Семейство, ама истинско ли е? Имаме Добредетели, ама истински ли са? Размахваме ги като бронежилетка около Празниците: "Ах, колко е хубаво да си имаш фамилия!" Следим движението на Дядо Коледа с НАСА, земетресението в съседна Гърция, наводненията и свлачищата в Китай! Всичко ни идва в реално време и ни е близко. Ясно ни е всичко!? Някак ни е свойски и фамилиярно. Боравим с готови отговори. Ей така, за бързо реагиране при обичайни ситуации! Искаш батерия - нека да е Дюрасел. Искаш почивка - нека да е в Дубай. Искаш презерватив - нека да е Дюрекс! Всички ги ползват!? Трябва ти класация за книги и филми или модели на пожелания и наздравици? Добре виж, в Google! Как да минем без традиционите клишета. Малоумните ни кичове, ние си ги харесваме и дори ги тиражираме... 
        В съседната врата, тази вечер, се отби Смъртта. И какво оттова - всеки ден се случва! Отиде си една от Любителките на "Месеца на Чудесата". И други ще го сторят!  Колко ли, хора ще си отидат в тази изтичаща година? И каква нетактичност: "Да си тръгнат сега по Празниците!" Има ли, точно Време за това? Омерзена съм! Човеци, на нас ни липсва - Елементарно Емоционално Възпитание! Какво ли е пък това? Образовай се! Е, ако искаш! Все го има в някой сайт. Ама, после не се сърдете, че Младите нямат развита Чувственост. Те предпочитат подреденият дегитален свят! 
       Казват, близко сме да открием Божествената частица, онази Самосъздаващата се, наречена - Бузон! Добре! И какво? Капацитета имаме ли да я Контролираме и Управляваме? Не можем да Контролираме и Управляваме себе си! Не знаем да изразяваме правилно емоциите си и знанията си. "Обърквани сме в превода", а как да ги насочвим в Правилната Посока? Имаме ли, Правилна Посока? Какво пък, нали Антропията е проява на Вишият Разум... Как да се справим? Тук, сред тази разюздана наша Горделивост огряна и обляна в Светлини на Празничност? Къде се е скрила Уплашената и Ранимата наша Душа. Родителската Обич, казват е Еднопосочна, Всеотдайна и Закриляща! Губим връзка с родителите си още приживе? Последните думи, които ми каза са: "Как си днес, Детето ми?"   
     Тази вечер, за втори път изгубих родителите си. Вселенски ми е тъжно да открия, че твоята Божествена Частица реши да изгасне, точно сега в любимия "Месец на Чудесата". Мила Стефи, тръгна си - Скромно, Кротко и Безшумно! Късно ли е да ти кажа: "Радвам се, че те познавам! Обичам те! Вече ми липсваш..."                               Край?                 Край!         Край...